Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта,
как трудно било да сдържиш сълзите).

Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още? Уморен си.
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай бързо, много бързо...
Защото, всъщност, искам да се любим.

Камелия Кондова

Не, моят поглед не е влюбен в теб.
Той твоите пороци вижда ясно.
Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твойте грешки е съгласно.
Гласът ти не ласкае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това,
че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.

Не летиш на моя сън с крилете
и към мен не яздиш Росинант.
Не съм за тебе неоткъснатото цвете,
нито съм мисловния гердан.
Не ме обичаш с обич невъзможна
и нощем не сънуваш моите очи.
Не съм принцесата от приказка лъжовна.
Отдавна преживях хлапашките мечти.
И всичко в живота до болка ми е ясно.
Научих се да те спечеля и загубя.
Гордостта научих да стои натясно.
Като грешница научих се да любя.
И всяка приказка сама съм изживяла.
Сега съм здраво стъпила в живота.
И срещам всякакви житейски неудачи
никога без думичка за ропот.
Но понякога във този сив живот
ми се иска за последно да се смея.
За това - бъди последен Дон Кихот.
Нека за последно да съм Дулсинея.

В тишината, разбита на прах по паважа
с теб сме се слели в последно танго.
И само сърцата смълчани разказват
колко безмилостно жестоко е то.

Колко пъти сливахме ледени пръсти
и в другия търсихме свойта вина.
И колко искахме други да бъдем.
И как всеки път ни гореше страстта.

Сега тангото ни ще е кратко. И грешно.
Въздухът помежду ни е огнен. Червен.
Ръцете се сплитат в миг от безвечност.
И пулсът ни удря - от ритъм пленен.

И сякаш безумни се движим във танца.
А лавата блика от наш'те очи.
Тангото е вечност. Тангото не чака.
И докрай този път ще боли.

Защото е наше. И е последно.
Последно танго танцуваш със мен.
Светът е замрял във близка далечност.
Нашият танц е от мъка роден.