Опитах се да те забравя. Неуспешно
във огъня на друга страст се хвърлих.
Но в пламъкът откривах безутешно
искрицата, с която ме опърли.

Избутах те във проспастта на дните,
със мисълта, че утре ще ме няма.
Но вятърът все още ме връхлита,
а пропастта е толкова голяма.

Удавих те във океан от сълзи,
простенали от бри по страните.
Но всеки дъжд със струите си бързи
те връщаше на капки по скалите.

Накрая те презрях и те отрекох,
на зарове дори те проиграх.
Но Господ ми прости. Нелепо.
Прости и ти. Че си ми грях.

Спря ли да вярваш във приказки,
във феи и разни магьосници,
в лами, в огнедишащи дракони
и бели, прелитащи конници?

Не вярваш ли вече във рицари
с железни доспехи и ризници,
във разни митични създания,
в чудовища, елфи и призраци?

Къде изостави мечтите си
за принцове в каменни замъци,
за нощните лунни разходки
сред белите, пухести облаци?

Изгуби ли вече усмивката
в годините с мъка прелистени?
Порастна ли вече със времето?
Не вярваш ли вече... във истини?

Любов,
не стой на прага -
влез.
Не те чаках
/момчетата никога не те чакат/.
Заповядай, седни.
Уютен е мрака.
Желаеш ли чай,
или може би мляко?
Ако пък искаш, дай
с някого да початим?
Да пусна ли музика?
Танцувам само рап,
но той не подхожда на дами.
Ох... какво да те правя.
Дълго ли ще останеш?

... дърветата, избухнали във бяло
и песента на коса,
и рижото на огъня по Благовец,
и стъпките ти боси,
и щъркелите в старото гнездо,
прегърнало комина,
и веселата рокля на цветя,
измъкната от скрина,
и свилените плитки на върбите,
целунали реката,
и пазвите на бухналите облаци,
подгонени от вятъра,
и синьото на младото небе,
откраднало очите ти,
и още нероденото дете,
повторило чертите ни.