Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже. Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип. А към миналото.

В което, щом се върна, те обичам.

Една обикновена любовна история
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето. И мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)

Тук-таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем.
Извинете ме...
Ще завали.