Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.


Като река прелях от твоето прииждане
и излязох от коритото на любовта,
ослепя ми болката от недовиждане
и потекох тихо, във поток от самота.

Най-трудно е когато си наблизо,
между мислите ни крачат разстояния,
изкачвам се, а все по-долу слизам -
асфалтирах пътя си със безсъзнания.

Изпразних си душата с твоето нямане,
от съвест те заключих във сърцето,
а даваш ми поредното неполучаване
и то полепва безполезно по небцето.

Присъствам някъде, но чак досадно,
като избеляла снимка в стара рамка,
от недоимана любов ми стана хладно,
но пак съм жива, нищо че съм сянка.



Навярно се пропих. От разкаяния.
А всяка мисъл диша след изричане.
Понякога е празно. Неочаквана
е всяка дума, ронеща се в нищото.


А чашите се пълнят. Със умората.
Последната всеядна е. И девствена.
Стърчи крайпътно, криво-огледална.
И моят образ в нея се процежда...


Навярно съм пияна... Дай бутилката.
Ръката си ми дай. (Не искам пръстени.)
Отдавна се превърнах във безбожница.
Но се прегръщам с вярата. На кръста си...