Пристъпвах нестинарски по жарта.
От огъня краката загрубяваха.
Като ревнива, влюбена жена,
ръцете от прегръдки отмаляваха.

Ти светеше по-ярко от Луна
(и слънцето пред тебе се снишаваше).
Преглъщах всяка падаща звезда,
която на челото ми поставяше.

Не ме усещаше. От толкоз топлина
молитвите превръщаше в раздаденост.
В смиреност мисълта ми залиня.
Изграждах си стена от неизказаност.

Душата си пред тебе разсъбличах,
а болката остана в премълчаното.
Не си отивам. Вече коленичих.
Дано не се загубя в разпиляното!


Предсказаха ме някакви гадатели,
преди да осъзнаеш, че ме има,
а можех по чертите на ръката ти
съвсем незабелязано да мина.
И щях да съм сама,недоврачувана.
Без никакви претенции за обич.
Без мисъл,че дори съм съществувала.
Без чувството,че в шепата ме носиш.
Макар че ме забавиха годините,
повярва,че ще дойда безусловно
и мрежата от дланно теснолиние
постла ми със килим за по-удобно.
Дочака ме,защото съм заслужила.
Защото съм предвидена за тебе.
Но страх ме е,че в дланите на другиго
така ще съм предсказана след време.

[color=darkblue]Ела да те почерпя. Ти ще слушаш.
Не ме познаваш ли? Не си и длъжен.
Какво ще пиеш? Нека да запушим.
Димът да скрие колко ми е тъжно.
Личи ли ми? Добре де – пощади ме.
Торбичките не виждаш под очите?
Навярно кавалер е твойто име.
А моето? За първи път ме питат.
Забравила съм колко ми отива...
Подвикват ми по принцип... прозаично,
наливат ми... (от малко се напивам),
а после за минути ме обичат.
И с мен е свикнал тука персоналът,
понякога ми дават от бакшиша,
а аз купувам сини химикали
и тайно на салфетки пиша, пиша...
Какво ще пиеш? Водка ли, уиски?
Поръчвай. Смело. В гърлото ми п