В тези късни часове нещо ме накара да напиша това:

Не мога да повярвам че те загубих...не мога да повярвам че те оставих да заминеш толкова далеч и то със сърцето ми...беше толкова близо,но аз бях толкова заблуден и объркан...преследвах грешната...
Стоях и те гледах как си заминаваш...никога няма да забравя този момент...няма да забравя тази вечер...няма да забравя как беше облечена...якето,очилата,сл шалките...всичко...как се качи в автобуса...гледах те как си заминаваш...не можех да помръдна и да те спра...
И това пълнолуние,всякаш нещо ми подсказваше...може би няма това да бъде последната ни среща лице в лице...може би ще озариш живота ми отново...с твоята усмивка,с твоите очи...всеки път щом погледна луната ги виждам...искам пак да ги видя точно пред мен...искам да чуя твоя глас отново...искам,но дали ще имам този шанс...