Портрет по памет

Той има най-красивите ръце.
И сам не може да рисува.
Рисувам аз с последното сърце.
А той с последни устни ме целува.

Той има най-небесните очи
/това са моите, но са красиви
единствено, когато ги боли,
че още недошъл - и си отива/.

Той има възхитителна тъга,
аз мога до припадък да я слушам.
Когато няма четка и боя,
тъгата си разказва на ботуша.

Когато ме обича - светва нощ.
Когато ме забравя - ден помръква.
Навярно в друг живот е дишал лош,
но с мен не диша, сякаш че съм църква.

И аз от него си издигам храм,
до храма на децата си и мама.
Това е всичкото, което знам.

За другото - попитайте жена му.

Камелия Кондова