Нощта е тъмна и беззвездна,
а някъде един поет не спи.
Пристъпва тихо, като в бездна
и думите наум реди.

"Прозорец ли в мене някой пак отвори,
любов ли ненадейно прошумя?
Не те измислих - сама в мене проговори
след слънцето горещо на деня.

Минутите минават като песен,
а думите редят се по листа.
Как трудно е, а мислех, че е лесно
това със теб да споделя."

И драскаше поетът миг след миг
и думите, и Нея, и жарта.
Не му е мъдро утрото,
щом тъжна е била нощта!