Като се знам аз каква съм чувствителна...
Първата ми мисъл беше да не си втълпяваш разни големи трагедии. Всичко идва от начина, по който възприемаме нещата. За теб това са факторите, които те карат да се чудиш защо дишаш, за други проблемите са много по-брутални. Ще издържиш. След време няма да си спомняш защо точно си се терзала. Човекът е направен така и да вървиш срещу това си устройство е еднозначно на душевно самоубийство. Можеш, естествено, да се удавиш в чувството за самота, потиснатост и емоционална несправедливост...всъщност това е най-сигурният път към преодоляването на тези ти терзания. Да ги извисиш до връхната им точка. След това ще се чувстваш като последната лигла, разбира се, но и това е начин. Ще ти писне и от приятелите ти, и от момчето, което обожаваш. За второто много добре те разбирам - и аз дотолкова съм привързана към един индивид, че това ме плаши. Но все някога ще спре да ти пука, гаранция. Аз съм убедена, че ще спре да ми пука и на мен...като виждам с какво нетактично същество съм се захванала...