^ Е тва ще да е пълноценна връзка.

Ще говоря за бившия, че настоящ нямам.

Харесвах това, че беше безкрайно нежен и грижовен. Дори прекалено. Само майка ми се е грижила и притеснявала така за мен. Чувствах се като мъничкото му цветенце, както ме наричаше. По цял ден ме поливаше, тореше, чистеше ми листенцата и ми говореше..

Харесвах начина, по който ми се сърдеше. Казваше "аз не се сърдя, не мога да ти се сърдя" - винаги, ама винаги го казваше, и след това не ми говореше 15-ина минути. Идея си нямам какво си е мислел, никога не искаше да го обсъждаме. Изглеждаше ми мрачен, ядосан, не отговаряше на молбите ми просто да каже нещо.. Стигали сме до ситуациите да плача и да крещя "За Бога, просто кажи нещо! Толкова ли е трудно просто да кажеш нещо..", а той не и не. Гледа ме мрачно и мълчи, докато не мине неговото си време за размисъл. След това така ме прегръщаше, все едно никога преди не го е правил.. и първите му думи винаги бяха "обичам те, цвете". Невероятно беше..

Харесвах косата му. Дори малко му завиждах за нея Дълга, гъста и черна, пък моята на нищо не прилича. Обожавах да си играя с нея, да я целувам и.. да я сплитам. И той обожаваше.

Харесвах погледа му, когато иска да правим секс. Просто толкова отчетливо крещящ 'желая те', че не е истина. Не можех да му откажа.

Така мога да си изреждам до безкрай.
По-добре да кажа какво не ми харесваше. Не ми харесваше, когато се напиеше. Ставаше груб. Не ми харесваше това, че повтаряше, че ще е единствената ми любов и аз ще съм единствената любов за него (не че от моя страна не е така, но ми звучеше изкуствено). Не ми харесваше... не мога да се сетя повече неща.
И защо въобще говоря в минало време..

Хах, спомням си последния път, когато се скарахме.. Каза ми "обичам те, цветенце, но нямам сили да бъда с теб", вместо обичайното.. Приех го с усмивка, не разбрах веднага какво ми казва.. Отвърнах "аз да не съм плевел, а", а той само се усмихна горчиво и си тръгна.. Обърна гръб и си тръгна! Естествено последвах го и го питах къде отива, но не ми отговори. Предполагах, че са втори 15-ина минути за 1 час и вървях до него, докато не си стигна вкъщи. Като започна да отключва външната врата, му хванах ръката и го изгледах уплашено и въпросително, а той просто ми каза "Върви си, цвете". Тръгнах си, така мрачен и далечен го почувствах. И вече 2 месеца от тогава.
Не трябваше да го пиша, няма да мога да спя сега..