Не е с момичета или с семейство или с подобни неща а с мен. Проблемът ми е следния, никога не мога да бъда тъжен. Чуството на тъга е заменено с това на замисъл, на гняв но никога истинска тъга. Нищо не е способно да ме натъжи, и когато баба ми, която ми е като майка почина не се чуствах тъжно което е невероятно зло и знаех че не е правилно, просто се замислих на това как ми е минал живота с нея и т.н. През живота съм се борил много с много големи трудности и доста от времето съм се борил сам без приятели или семейство близко до мен което според мен е причината да се чуствам така.

Знам че не трябва да е така и това ме човърка отвътре, защо става така и защо не изпитвам истинска тъга. Преди изпитвах, когато бях по-малък но това беше когато бях едва на 10 и след това никога не пророних нито сълза нито чуствах тъга. Научих се да се боря с проблемите и да вървя напред, но просто не знам.

Не знам защо и написах това, просто исках да го споделя и да видя какво вие ще кажете по въпроса.