Едно...нещо...и продължение...

[Child_In_Time]

Беше поредния мрачен есенен ден, тя захвърли цигарата в една локва и се отправи към уреченото място. Забърза крачка, защото знаеше, че закъснява. Облаците застрашително се надвесиха над града, заплашваха да излеят цялата си мощ над нищо неподозиращия свят. Същата буря предстоеше да се състои и в душата на младото момиче. Видя го и нещо вътре в нея потрепна и усети, че прави голяма грешка, но беше късно. Отиде при него и му се усмихна толкова лъчезарно, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че той не знае за лъжата. Както всеки път тя потърси ръката му, но този път не я намери, погледна го и сериозното му изражение я накара да замръзне. Усмивката и помръкна и тя отново пъхна ръката в джоба си. Усети и хладината лъхаща от него , уж беше там до нея, а в същност го нямаше. Вървяха мълчаливо известно време и той пръв се осмели да каже нещо: „Аз знам…”. Тя потръпна и го погледна, с поглед му отвръщаше: „Предполагах…”. Беше си обещала, че няма да плаче, но сякаш собственото и тяло не я слушаше, щом затвори очите си от тях потекоха сълзите й, усещаше че устата и бе пресъхнала, опита се да каже нощо, но гласа и го нямаше. Повървяха още малко така мълчаливо, накрая се спряха пред Паметника издигащ се над стъпалата и мрачно закриващ облаците. Седнаха на предпоследното стъпало и тя го изчака да заговори пръв, но след като той не каза и дума тя го попита загрижено:
-Откога знаеш?
-Две седмици.- отвърна той с огорчение.
Това отприщи още повече сълзите й, гласът и отново изчезна. Вдигна
погледа си към небето и се замисли, та той не заслужаваше сълзите й. Не че не беше виновна, тя не се опитваше да избяга от вината си, ни най-малко, знаеше че е виновна, но нямаше да стане така ако той не се беше променил. Ако просто не беше охладнял, ако не се беше отдръпнал. Мислеше си за толкова много неща, че не го чуваше какво й говори, вече не я и интересуваше. Знаеше само че след седмица той заминава и тя ще го вижда все по рядко, една мисъл и се въртеше в главата й „Далеч от очите, далеч от сърцето!” сега чак рабираше, че е съвсем правилна. Поговориха още малко, разясниха си всичко, от далеч си личеше, че се обичат, но не се разбират. Отдавна бяха загубили диалога помежду си, вече просто нямаха какво да си кажат, нима всичко свършва така, нима? Последни погледи и те тръгват отново към изпълнения с живот град, отново мълчаха дали нямаха какво да си кажат? Напротив имаха толкова много неща да изрекат, но дали ги беше страх или просто не искаха? Стигнаха до мястото където решиха да се разделят.
-Чао.- едва чуто каза тя.
-Сбогом!- бяха последните му думи-…завинаги…- прошепна той без тя да го чуе и продължи в посока противоположна на нейната.
Така приключи историята им. До сега тя съжалява, че не каза всичко, онова което искаше да му каже в онзи мрачен есенен ден, но се успокоява с думите „Миналото си е минало и там трябва да си остане!”.

[zorri]

Много готин разказ... Страхувам се да попитам дали е по истински случай.. защото ако е .. е много тежко и болезнено.. Харесва ми начина по който е написан.. Доста емоционален и пленителен..

[xXxScreamxXx]

Mn mn gorino i t1jno razkaz4e

[gLoRiOuS_aNGeL]

Много е хубаво...Прекрасни описания навсякъде! Кара те да почувстваш напрежението,тъгата и всичко останало.

[Rock & Roll Queen]

Много ми хареса, а по начина, по който си го написала, ми се струва, че си го преживяла...или го преживяваш още. Ако е така, скорошно оправяне

[UnaBletoLoVeU]

Всяко написано стихотворение..разказ..като този идват от душата на човек..не би вдъхвало такова силно влияние, ако не беше описано така добре..чувствата и обстановката, а това става след преживяното..или поне аз така мисля. Страхотно е, и ако е истина, Зори, наистина искрено се надявам да успееш да обезличиш този човек, да го превърнеш в поредния, когото отминаваш на улицата без дори да ти трепне сърцето.. ;/

[Fagile]

ot otq sait tva edin ot nai prekrasnite razkazi!

[Child_In_Time]

Всяко написано стихотворение..разказ..като този идват от душата на човек..не би вдъхвало такова силно влияние, ако не беше описано така добре..чувствата и обстановката, а това става след преживяното..или поне аз така мисля. Страхотно е, и ако е истина, Зори, наистина искрено се надявам да успееш да обезличиш този човек, да го превърнеш в поредния, когото отминаваш на улицата без дори да ти трепне сърцето.. ;/

Много ми хареса, а по начина, по който си го написала, ми се струва, че си го преживяла...или го преживяваш още. Ако е така, скорошно оправяне

Ще се оправя спокойно аз съм кораву копили

[Child_In_Time]

Нескопосаното продължение на разказа.


Тя се събуди, беше рано едва, едва се съмваше на вън, а още валеше като изведро. Не беше разбрала кога е заспала, надигна се с голямо усилие, чувстваше се изморена и смазана. Замисли се за вчерашния ден и колко дълъг й се стори той.Завъртя се в леглото си и се огледа, забеляза че възглавницата й беше оцапана с черен грим, явно снощи е била толкова изморена, че дори е забравила да почисти лицето си. Бавно се надигна от леглото и се заслуша в скърцането на пружините, което сливащо се с шума на дъждовните капки й заприлича на най-тъжната песен, която беше чувала. Босите й крака усетиха хладината на пода и тя сякаш се поразбуди. Бавно запристъпва към прозореца и разтърка очите си. Беше толкова тихо, че единственото, което се чуваше освен освен шума на дъждовните капки бяха нейните плахи стъпки по дървения под. Загледа се и видя навън тъжния град, тъмните облаци и поройния дъжд. Протегна ръка и допря дланта си до студения прозорец, загледа се в отражението си. Тъжно, омърлушено лице, изпити сили и тъмни кръгове около очите. Не можеше да познае призракът, който я гледаше от стъклото, къде ли остана онова момиче с розовите бузки и лъчезарна усмивка? Приближи се още повече до прозореца и допря челото и носа си в гладката хладна повърхност, отвори устата си и запита отражението си:
- Какво направих?
Тогава пред очите й като филм, преминаха всички събития от вчерашния ден. Всички думи, които си казаха, всички мисли, които минаха през главата й. Сети се и за думите, които най-много я жегнаха „Сбогом…” и неговото тихо и отчетливо „…завинаги…”. Затвори очи, пое дълбоко въздух и се отдели от стъклото, защото имаше чувството, че шума на дъжда и вятъра и звучеше като неговия укорителен глас. Гласът, който я обвиняваше не само през вчерашния ден, а и звучеше всяка минута в сърцето й. Замисли се за дъжда, дали всеки път, когато валеше светът се пречистваше от греховете си? И дали ако излезе на вън щеше да се отърве поне за малко от вината си?