Едно мое стихотворение

[izmislenata]

,което днес сътворих,а ето го и него:
* Самота *
Изпива те и слива се с теб
като тъмен облак се надвесва
в тишината тя е и страдание,и лек,
който бунтува се в душата и с мрака пак се смесва.

Сякаш иска навънка да излезе
и да изкрещи на целия свят-
''Аз съм тук''-докато отново те пореже,
мрачни спомени в главата ти стоят.

Миналото връща се злокобно
и сякаш иска то да те пореже,
с ледения си дъх омайва те гальовно,
тънеш,стенеш в живота безметежен.

Впила се е в теб като отрова
и изпива всяка мъничка надежда,
дава ти и взема ти усмивка нова,
с която да продължиш,уж към хубаво те свежда...

Но озоваваш се ти пак сама
и крещиш,порязана от нищетата,
духовна,страшна празнина,
която ти не ще запълниш в тишината!

Аз зная,че с нея съм родена
и с нея аз ще си отида-
но не ще бъда аз сломена-
а щастлива,защото и тя е красива!

Красива,но и страшна-ах,как дава ми опора,
с нея аз съм свикнала безкрайно,
това е самотата-да се вгледаш в взора,
а да видиш кралица,шепнеща омайно:

''Ела,ела! От мен не се страхувай!
Приготвила съм ти тук нещо вечно!
С мен се изгуби и предрасъдъците ти забулвай,
за да изживееш красотата,не ти е нужно минало далечно...!''

И вика ме тя със силен глас-
какво да правя като й принадлежа,
с нея ще се запътя отново аз-
към безкрайността,за да остана пак САМА...

Не съм го редактирала,предлагам ви го в чист вид,така както излезе от съзнанието ми... Надявам се да ви е харесало Приемам всякакви видове коментари.

[mechtaq_za_teb]

На мен ми хареса