...не беше първата, не е и последната знам... но миговете заедно бяха незабравими... тя беше тази която ме накара истиснки да обичам, да видя какво всъщност е любовта, да знам какво е да си истински значим за някой... беше просто супер, умирахме един за друг... учудваше ме даже как винаги имаше какво да си кажем, да се посмеем и за 2 месеца не сме се карали нито веднъж... незнам нещо като в приказка на която не можех да се нарадвам от щастие... че съм част от нея.........
и така докато един ден тя не каза: "Не мога повече. Няма ги тези чуства, както преди. Обичам те, не искам да те загубя, но..."
след тези думи просто незнаех каде съм, сънувам ли... та до вчера всичко беше перфектно... просто не мога да го проумея още... почти не ям, не спя ,а когато заспя сънувам кошмари... знам ще ми мине,може би ще срещна друга... но нея никога няма да забравя... От любовта боли, но неможе без нея... Дори и да бягаш от нея, да не я искаш тя идва без да пита... и също така си отива ...