Първоначално написано от
XTREMEFREERIDE
“Жестоко е сред бурени да бъдеш цвете”. Чувството да знаеш, че не принадлежиш на своето време, чувството да знаеш, че не си там, където трябва, чувството да знаеш, че можеш, а „не бива”. Това е най-дълбоката емоция, която може някой да изпита. Емоцията, заключена в дълбините на душата на всеки един млад човек. Да мислиш, че трябва да си „друг” е най-тъжната мисъл сполетявала който-и-да-е. И не друг, а себе си. Личността, която търси да си прокара път от сърцето ти, до твоето съзнание е твоята истинска същност. Същността, която се бунтува да излезе на яве, да извика пред всички „ВИЖТЕ МЕ, ТОВА СЪМ АЗ И НЕ СЕ СРАМУВАМ ОТ ТОЗИ ФАКТ!”. Същността, която бленува да бъде разбрана, да бъде видяна и приета.
Сърцето ти подсказва, че някъде в теб живее онова твое „аз”, което се е съхранявало там от години. Онова твое истинско „аз”, което иска да бъде. А защо страхът преобладава пред смелостта? Нима е по-силен? Нима е по-правилен? Нима смелостта е толкова наивна да вярва, че страхът един ден ще й отстъпи мястото си? Не. Просто така. Не. Това, че позволяваме на страха да преобладава е само и единствено проблем на нашата психика. Проблемът произлиза от това, че искаме да сме „нормални”. А какво е да си нормален? Да се сливаш с обществото? Да живееш по отлят модел? Или не съвсем. Може би да правиш каквото си поискаш без да ти пука? Да. Да бъдеш непукист и да не чувстваш нищо? Не там се крие отговора. Ти просто не си детето на своето време. Отблъсква те арогантността, приела образа на нещо (напълно) нормално. Отблъсква те ежедневието и по-точно самото свикване с него. Отблъскват те всичките тези хора, които не се стремят към нищо. Хората, които са решили просто да съществуват. Но дълбоко в себе си ти жадуваш за живот, мечтаеш да се чувстваш свободен, да бъдеш свободен. И в един момент осъзнаваш, че просто не принадлежиш на времето си. Не се чувстваш на мястото си. Ти си само един бунтар със своя страх, защото се страхуваш, неистово се страхуваш от мечтите си, от мислите си. Страхуваш се от чувството си, че не искаш да си този, който другите очакват да бъдеш. Не дръзваш да спориш толкова много време, а ти се спори дори със самия себе си.
Но един ден идва моментът, в който вътрешното, истинското ти аз се изправя пред всичко. Решава да се бунтува. Решава да пречупи страха и да погледне от ъгъла на смелостта. Решава, че ако не принадлежи на времето си, ще накара времето да му принадлежи. Защото човекът може, само когато иска, а иска тогава, когато преодолее най-здравата бариера между „него” и „себе си”. Тогава пътят от сърцето към разума се пречиства. Няма я вече мъглата, която пречеше на желанието да се движи свободно. Няма го страхът от това, да не попаднеш на нещо неочаквано. Изобщо, няма нищо неочаквано. Вътре в теб са само тези неща, които сам решиш и са поставени точно там, където ти е удобно. И пътят на желанието остава чист завинаги. Тогава разбираш, че бунтът си е заслужавал. Че ако някой е казал, че с опърничавост не се постига нищо, то той никога не те е познавал.