Не зная дали тук е мястото да споделя своя проблем, но не намери по-подходяща тема. В момента съм в 7 клас и голяма част от работата по литература включва отговор на литературен въпрос - съчинение разсъждение. По принцип прекарвам 2-3 часа в търсене на помощ в интернет, но сега за първи път написах нещо сама и бих искала то да бъде проверено от компетентен човек. Благодаря за помощта предварително!
Отговор на литературен въпрос: Защо Бръчков остава при смъртния одър на Странджата?
Увод: „Немили-недраги“, една повест за съдбата на скитащите се между славното минало и мизерното настояще страдалци – българските хъшове в Браила, се явява укор към Вазовите съвременници, сякаш забравили борците за народна свобода. Иван Вазов споделя своите впечатления и размисли над живота на хъшовете, прототип на едни от идеалните образи в творбата – Бръчков, е самия писател. Най-ярко този герой се проявява в 5 глава от повестта, когато единствен остава да се грижи за умиращия духовен баща за всички хъшове – Странджата.
Теза: Храбрият Знаменосец дава подкрепа, дом, уют за своите събратя по съдба, но в най-тежкия момент, когато смъртта чука на вратата, той се оказва сам, изоставен от хората, с които е делил и малкото, което е имал. Само един остава, за да се грижи за него – последният пристигнал, присъединил се към хошовското общество – Бръчков. Младият хъш не би могъл да си тръгне, изоставяйки тази юнашка душа, на която с цялото си същество се възхищава и към която изпитва само и единствен благоговение. Бръчков приема Странджата като свой баща, водач, учител, кръчмата му е училище, което учи на любов към родината, чувства се длъжен да се погрижи за него, когато има най-голяма нужда.
Аргументация: Още в началото на повестта Бръчков е въведен като младеж, „мечтател, идеалист, ветреник“, напуснал уредения си живот в Отечеството, търсещ път към неизвестното. Впил „вторачено“ очи в старото изнемощяло лице на Странджата, по което личат зарасли рани – символ на славни битки, разкриващи същност на герой, Бръчков с интерес лови всяка негова дума. Благоговение изпълва сърцето му, пред този пример за българин, хъш, човек младежът се прекланя. Разказите за миналите битки в Балкана остават в съзнанието на Бръчков, придобиват образ в сънищата му, което разкрива възхищението му пред величествения храбър знаменосец.
Най-голямо влияние върху Бръчков оказва речта на Странджата, която звучи като изстрадана истина за важното за един българин патриот. Тя учи младежа на търпение, обяснява страданието в името на свобода за родината, разкрива мечтите на бореца и копнежът към извоюването й. Бръчков „цял трепери“ след великите, изпълнени с чувства, думи на Знаменосеца. Те се явяват кръщението му в хъшовството. Младия Бръчков възприема хъшовете по различен начин, за него те са „висши същества, родени за страдания, за борба и за слава - не като другите смъртни“, а той вече е един от тях. Бащината връзка между едни идол и неговия последовател в освободителното дело е разкрита чрез погледите, които Странджата хвърля на Бръчков, а те са пълни с чувство.
Всеизвестно е, че в трудните моменти истинските другари проличават. Такъв е и Бръчков за Странджата – един истински другар. Единствен той остава да се грижи за смъртно бледното му тяло, да вдъхва увереност на изнемощялата му юнашка душа. Дори пред смъртта Знаменосеца е смел, посреща я като гостенка, очаква я, за него тя е сладка, защото е в името на Отечеството. Този възглед извисява Странджата още повече в очите на Бръчков. Младежът се опитва да успокои умиращия, да вдъхне мисъл за незабрава, за вечен подвиг. Бръчков приема Странджата за свой баща, но и за него се превръща в син, наследник. Именно той получава най-святото за Знаменосеца – „величествени документи“, пред които трепери всеки патриот. Последните думи на Странджата са завет към Бръчков, който ще продължи пътя му, ще приеме идеалите му – „Помни Странджата. Умри за България.“.
Тялото на стария Знаменосец угасва пред очите на неговия духовен наследник, само едни пламък продължава да гори – пламъкът на истинската любов към родината, който до последния ден не изоставя Странджата, а след смъртта му се прехвърля в Бръчков. Чрез образа на младия хъш е внушена приемствеността в борбата, която се предава от поколение на околение.
Ще се зарадвам и на положителни, и на отрицателни коментари.