На 20 съм вече и би трябвало да имам ориентация какво точно искам от живота и каква амбиция за постижения имам. Замислям се и не откривам нищо съществено . Което от своя страна ме обезпокоява и не ми дава спокойствие . Чувствам се адски тъжно понякога дори мога да го нарека самотно . Обгърнат от познати, които не могат да ми се впишат във личния критерии, по който мога да ги нарека приятели рядко имам онази възбуда и кеф , които може да се усети само когато човек чувства, че е подкрепян и има на кой да разчита независимо от обстоятелствата. Да , имам чудесни родители , които винаги са ме оставяли да правя каквото преценя , но сега когато съм достигнал тази възраст осъзнавам, че до голяма степен това е грешка. Не мога да ги обвинявам , но имам усещане на изпуснати ценни моменти, база от знания, които ако бяха в момента със мен , вероятно нямаше да ги има и тези редове. Не успявам да си обесня състоянията си , искам внимание от познатите, получавам , но не ми е достатъчно , а недостига се превръща в крайно отрицателна емоция за мен. Проблема би следвал да е в мен , поради несъгласието да приема за сериозен приятел , човек който смятам за по ниско ниво от мен ( тук идва момента , че се запитвам на каква основа претендирам за това въпросно ниво) . Както и да е . Най големият проблем за момента си остава приятелката ми . Прекалявам с довериоето и обичта й . Заедно сме от близо 2 години, смея да твърдя от средата на това време не я обичам . Няма я тръпката в мен, но в нея продължава и правеики равносметка на стотиците , дори хиляди неща които е направила за мен и знаейки колко много продължава да държи на мен и най-вече да ме обича не мога да сложа край на връзката . Просто нямам тази сила защото съм сигурен без нея не знам какво ще правя . Привързаност , адска привързаност . Но въпреки това искам нещо ново и двете неща ме разкъсват . Лъгах я няколко пъти , не се почувствах кой знае колко зле , но когато и няколкото пъти ми прости безцеремонно ми стана отвратително от постъпките и начина по който я наранявах. Скарахме се преди няколко дни и от тогава не сме се чували и виждали. През тези дни, когато бях сред хора не се и сещах за нея , но прибирайки се оставяйки сам ми ставаше тъжно . Дори в момента ми е такова. Искам да и се обадя, но същевременно не желая . А знам , че страда много . Не мога да преценя какво да направя или по точно не мога да преценя какво искам . Супер тъпо се чувствам . Пиша го тва не толкова за съвет колкото да пробвам как ще се почувствам след като го излея. Кофти , няа никва промяна .