Да обичаш значи да намериш в щастието надруг своето щастие"-Лайбниц-изключително мъдри и показателни слова,доказващи житейската истина,че любовта е едно неземнно изкуство.

Често пъти сме били нарявани,чувствали сме нещастни и огорчени от всичко,което ни заобикая.Именно в такива моменти сме склонни към това да затворим очите си за околните да сложим една невидима маска и сами да се игнорираме от света и от това,което се случва покрай нас.Но,нима това е правилно,нима е редно да оставаме сляпи,глухи и безмълвни за неволите на околните,само защото ние страдаме.Не трябва ли именно нашата болка да ни провокира да проявим съчувствие към останалите и да помогнем с каквото можем...?

Наред с трудностите живота е изпълнен и с много красиви мигове,носещи ни щастие и радост...Има и случаи в които,когато човек постигне дадена цел ,независимо в какъв аспект е тя се възгордява и като че ли забравя за това,че около него също има хора,които заслужават това да бъдат оценени.Понякога дори едно признание от наша страна,дори един поздрав за даден успех,може да направи човека срещу нас,много,много щастлив и да го накара да повярва в себе си и в силите си.Въпроса е да се научим да не бъдем егоисти,а да намираме време да се радваме и на чуждото щастие и заслуги...Да обикнеш това,което някой друг е създал е много трудно,още по-трудно е да засвиделстваш любовта си към чуждите заслуги.


Сама го писах,не е нищо особено,но просто нямам повече сили,а и време да доразвия темата....