Със своя сборник “Диви разкази” Николай Хайтов създава една нравствена вселена, носеща в себе си безкрайните светове на любовта и страданието, на доброто и злото. В разказа “Дервишово семе”писателят поставя проблеми, свързани с ценностите на родовия свят и духовния мир на обикновения човек.Подвластни на родовата традиция и на нейните неумолими закони,героите изживяват драматично сблъсъка между родовите повели и естествения стремеж към любов и щастие.
В творбата е разгърната сложната човешка драма на Рамадан и Силвина, породена от чувството за отговорност пред рода и желанието да изживеят живота си заедно. Те съхраняват любовта и доброто в света на суровите родови традиции, чието следване обрича личността на страдание, поради отнетата свобода и право на лично щастие.Рамадан е изправен пред кръстопът- да съхрани доброто в душата си или да осъществи жадуваното цял живот щастие като поеме по пътя на омразата и отмъщението.
Още в началото на разказа читателят разбира, че ще стане свидетел на една поредна човешка драма.Като “възел” са се заплели проблемите в живота на Рамадан и никой не може да му покаже пътя, по който трябва да поеме, за да изживее онова щастие, което заслужава.Началото на неговата драма се заражда под семейния покрив, в дома. Осигуряването на наследник се оказва не щастлив миг, а началото на едно безкрайно страдание за един от Дервишовия род. Рамадан безусловно се подчинява на родовите закони. Дори заглавието подсказва, че той е подвластен на най-висшата ценност на родовия свят-продължението но рода.
Макар че е представител на по- младото поколение, Рамадан не се противопоставя на решението на дядо си да го ожени и той да му намери невеста. Конфликтът се поражда по-късно, когато щастието му от буйно бликналата любов към Силвина е разбито и е заменено с едно дълго, продължило четиридесет години нещастие.Животът на Рамадан са разделя на две-краткото щастие от съвместния живот със Силвина и безкрайния, омагьосан кръг, в който се върти след нейното отвличане.Там е и границата между любовта и омразата, между жаждата за отмъщение и родовите повели, там започва мъчителното раздвоение между дълга към рода и дълга към сърцето. В изповедта на героя се долавя силата на любовното чувство – описанието на Силвина, неудържимия копнеж да бъде до нея, възхищението от нея като домакиня:”Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш- руси...Още като се поотместиш- жълто злато като живо заиграваше по тях!”
След загубата на любимата сърцето на героя се оттласква в другата крайност- омразата. Тя е насочена срещу братята на Силвина,”лакоми хора” и към Руфат-“хайлазин и пияница”В създаденото пространство на насилие и безнравственост Рамадан трябва да защити достойнството си на човек и правото си на щастие.Но дългът пред рода поставя преграда пред желанието за кръвно отмъщение:”Тук искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!”Омразата и жаждата за мъст се преплитат с изгарящата сърцето любов към Силина.Мъчителни са минутите, когато я гледа през отвора на зида в ръцете на Руфат:”Как не се стопи това сърце” Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, подсказва, че и тя носи любовта към него жива в сърцето си и й е непоносимо да живее с нелюбим човек. Това подклажда силно неудържимото му желание за отмъшение, но отново застава на границата между родовия дълг и любовта. Трябва да отгледа децата си и като дядо си да осигури продължаването на Дервишовия род.Жив е гласът на родовата кръв и тя го завързва отново за кръстното дърво на страданието.С времето болката е изпълнла душите на Рамадан и Силвина с мъдрост. Мисълта, че в затвора няма да има отворче, през което да гледа любимата жена, го възпира от кръвната разправа с Руфат. Родово и човешко се борят в изпепеленото от болка сърце.
Любовто на героите се превръща в нравствен героизъм, когато Руфат пада на легло безпомощен и това улеснява отмъщението.Любовта твори добро и щом е истинска, тя не може да донесе зло.Желанието за убийство на смъртния враг се заменя с грижи за него.С нравствен стоицизъм Рамадан се вслушва в молбата на Силвина:”Стига ни, че сме тука.Ако той беще звяр, не ставай и ти!”Разколебани са родовите ценности-злото зове Рамадан да въздаде заслуженото възмездие, любовта го възпира.Отмъщението е заменено с грижи за болния.Но тези грижи не са плод на любов към ближния, а споделяне на болката на любимата.Любовта осмисля живота му, тя му дава сили да устои на всичко.
Изповедта на героя го представя в един омагьосан кръг- прекалено дълго продължава болестта на Руфат, сякаш никога няма да дойде моментът, когато ще бъде възвърната нарушената хармония в живота на Рамадан и Силвина.Връщането към спомените е мъчително. Рамадан е надникнал за кой ли път в душата си , за да направи равносметка и себеоценка, да потърси някаква мъдрост, чрез която да намери сили да носи страданието си:” На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана”.Търсеният отговор е неоткрит, изповедта остава недовършена.Героят стои на кръстопътя с разсечена душа, утешавайки се единствено със смирението и надеждата.
Рамадан няма да избере злото, сигурно няма да намери н жадуваното щастие в любовта.Но чрез неговата изповед Николай Хайтов утвърждава истината, че винаги и навсякъде човешката душа е уязвима и ранима, но и силна, намираща път към доброто

Мисля че това може да ти помогне