Моята молитва

"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...






Разцеплението между общоприетото и личното,между традицианното и индивидуалното е пределно изявено в „Моята молитва”.Доброто,истината, вярата тук са ценности активно отстоявани,мислени извън и въреки всякакви канони. “Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Изповедната поетична творба „Моята молитва” привлича още с конфронтацията между заглавието и мотото : „Благословен Бог наш...” Поетът се противопоставя не на вярата в Бога изобщо, той се дистанцира от възприемането му като идол, от институционирания Бог и от всички онези, които се представят за посредници между него и вярващите, за божии заместници на земята.В началната строфа чрез една основополагаща теза:
Не ти,що си в небесата,
А ти,що си в мене,Боже-
Мен в сърцето и в душата...
Бог се възприема не със своята космическа отдалеченост,а се обявява като съществуващ във вътрешния микросвят на лирическия човек-в сърцето,което поддържа живота,и в душата,която храни духа.Ботевият лирически човек не може да приеме,че този Бог,който носи в сърцето и душата, се припокрива с Бог,изтъкан от противоречия.Той е възмутен от черковните християнски институции,които,вместо да пазят чисти божият образ и божието учение, ги използват за користни цели. И ето го проблемът на творбата-как да се вярва и какво да се прави тогава,когато е съвсем очевидно,че световният закон е лижемерен,несправедлив и жесток? Самият Бог се превръща в проблем,той е снет от небесния престол на религиозната доверчивост.Речевият жест на ограничаването-“не ти...а ти”-открива дебата за същността на Бога,за съучастието му в несправедливостите на света.
Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват. Диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Диалогичната конструкция отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любови и задължения. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание, а четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека.
Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”.