…Аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос.

За пръв път в моя живот времето не ме докосваше, не ме галеше, не ме смразяваше или потеше, а се бе разтворило в самия мен. Атмосферата и аз бяхме станали едно.

Любовта е форма на предразсъдък. Човек обича онова, от което се нуждае, онова, което го кара да се чувства добре, човек обича също и това, което му е лесно и удобно. Как можеш да кажеш, че обичаш един човек, когато на света има още десет хиляди други, които би обичала повече от него, ако бе имала шанса да ги срещнеш? Само че никога няма да ги срещнеш.

Без значение колко си мислите, че обичате някого, вие се дърпате назад, когато локвата от кръвта му се разтече чак до вас.

Сега, когато видя снимка във вестника на двайсет и няколко годишно момиче - отвлечено, изнасилено, ограбено и накрая убито, и на първа страница има негова снимка - младо и усмихнато, вместо да си мисля, че това е огромно тъжно престъпление, ето как реагирам вътрешно: "Леле, щеше да е страшна мацка, ако носът й не беше такъв клюн.". Втората ми реакция е, че трябва да ми се намират подръка няколко хубави портретни снимки, в случай, че току виж ме отвлекат и изнасилят до смърт. Третата ми реакция е: "Е, това поне намалява конкуренцията."

"Във всяка секунда на този свят
има една дълга върволица от плачещи хора
и една по-малка от смеещи се.
Но там има и трета върволица,
която вече не плаче и вече не се смее.
Най-тъжната от трите."



The people who really, actually loved us, Mr. Whittier said they’d beg us to go. To
fulfill our dream. Practice our craft. And they would love us when we all came back.

Най-лошото на гнева е,
че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство
и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш...