аз тази година си мечтаех стачката да продължи и годината да се провали, защото по този начин щях да съм цели 12 месеца повече с момчето, което обичам. Но какво бих могла да направя, като това няма да стане и като плановете ни да учим заедно са на косъм да пропаднат и то само заради шибаното стечение на обстоятелствата? И как да се преживее после 3-годишна раздяла от 2500 км, как като след това не се знае дали отново един от нас ще се върне и ще продължи живота си в България???
Как да приема безболезнено факта, че има нещо, което е сериозно като образованието и може да ни раздели, как да се примиря с това, че един ден може да не съм неговото момиче? Не искам да мисля за това, но през нощта, ща не ща го сънувам...така че само се моля ако има Господ, да не позволи да се разделим, а да правим всичко заедно оттук нататък, винаги и завинаги.


и между другото, за да не е съвсем извън темата, искам да кажа на авторката да не се отчайва, да се виждате по цели 10 дена си е наистина, ама наистина много хубаво. Виж моето положение и признай, че е по-лошо. Ти все пак имаш 10 дни! А какво да кажат тези, които нямат и един? Вие сте заедно, не забравяй това, и най-важното - в България сте, а тук разстоянията рядко означават твърде много.