Мотивът за жертвата в стихотворението на Ботев "Елегия&

[vileto8]

Моля Ви ако някой може да ми намери нещо, което дори малко да ми помогне ще съм много благодарна!

[Tedi4ka]

Пейо Яворов е написал за Ботев: “Един образ за страстно обожание, една памет за дълбоко благоговение, едно име за девиз на всяка праведна борба.” Тези и още много красиви и верни думи мога да цитирам, написани за великия българин от други не по-малки велики българи. Но кое хлапе не знае Христо Ботев? Кой ученик не е чел творбите му, изпълнени с толкова чувства и емоции? Кой българин не се изпълва с гордост, когато чуе името му?
Христо Ботев е оставил следа след себе си. Следа не само на борба за освобождение, а следа на поет, на творец. В стиховете си той се показва такъв, какъвто е, изобразява все честни, смели и достойни герои, които са винаги готови да се жертват за родината.
Стихотворението “Елегия” не прави изключение. Искрената омраза, вътрешната потребност, че робството трябва да се изкорени, раждат мъчителните изживявания на героя му, като отново основен мотив в творбата е мотивът за жертвата.
В стихотворението са изобразени робската участ и болезненото съпреживяване на страданията на народа-жертва. Злото на народа е под формата на лъжа и предателство. Ботев говори за люлка: “Кой те в таз рабска люлка люлее”, но едва ли има предвид тази люлка, която децата толкова обичат. Защото българският народ е затворен, поробен, “качен” на рабската люлка, от която не може да слезе, защото люлката – това е животът! А народът е уморен да се бори, предал се е, и точно на това се възмущава Ботев. Точно затова нарича люлката-живот “рабска”. Точно и затова и пита кой казва на народа: “Търпи и ще си спасиш душата”. Народа вярва на тези, които го лъжат, той е станал доверчив и малодушен, и там се корени неговото зло.
Робството е като бавна смърт за народа, като теглило, от което няма освобождаване. То е нещо, с което младите и буйни сърца не могат да се примирят, такива сърца като Ботевото. Героят му вижда как българският народ се самоунищожава, докато търпи това, вижда как робството поразява тялото на народа и унищожава народната душа. То разяжда всичко, до което се докосне, превръща красивото в грозно, доброто в пагубно, човешкото в адско. “А бедния роб търпи” казва лирическият говорител и се възмущава на примиримостта на народа с този кошмар:
“…и ние
без срам, без укор, броиме време,
…………………………………….
чакаме и ний ред за свобода!”
А народът агонизира и бавно умира под тежестта на робството. И гласът му не се чува даже от гърмежът на оковите, в които е окован. Гласът му замира пред зверските турски мъчения и не се надига отново по-силен и по-решителен, което едва ли не убива лирическия говорител, станал жертва на отчаянието, в което изпаднал, безпомощен пред българския петвековен проблем.
Изворът на мъките за народа – турците, те са кошмар за героя и за всеки българин. Те са страхът, вечният страх, който тегне над душите. Те са безкрайната тъмнина с малък лъч надежда в лицето на такива като лирическия говорител. А самият Ботев герой ги сравнява с Юда и Лойола, нарича ги предатели: “…предател верен и жив предвестник/на нови тегла за сиромаси…” И е прав! Робството не донася нищо добро на българите – по-смелите загиват в бой за свобода, а по-слабите търпят, докато умрат. И в двата случая българинът загива, което не прави турчина нищо по-добро от убиец. Той не е нищо повече от пример за изедник, грабител и душманин.
Мълчаливото и малодушно приемане на страданието внушава представата, че робското битие продължава безкрайно във времето. “Мълчи народа!” казва лирическият говорител, когато не получава отговор на въпросите, които го измъчват. Той е съкрушен, в думите му личи гневност и непримиримост от това, че родината му е жертва. Въпреки това страданието му изглежда сякаш безкрайно и необратимо, приело ужасяващи форми: “кръстът е забит в живо тело, / ръжда разяжда глозгани кости”. За него дори и паметта на мъртвите бива осквернявана от поробителя. А живите биват разпнати като Исус, бога, в който вярват, сякаш само за да им бъде показано колко наивна е тяхната вяра и колко безпомощен е бил богът им в последните си часове. От турците няма прошка за по-различните от тях, а българите попадат жертва на вандалското им отношение към всички.
Прав ли е българският народ да търпи цялата тази мизерия и това незаслужено отношение към него и да не надига глас в опозиция? Не! Лирическият говорител съзнава грешката на българите да тегли безропотно и се отнася с укор към него. Той му говори иронично и гневно с надеждата да го накара да се съвземе и да поеме съдбата си в свои ръце. Каквото прави и Паисий със своята “История славянобългарска”, каквото прави и Каравелов с “Българи от старо време”.
Изборът на жанра елегия има своя художествен замисъл осмислянето на народа-жертва. Елегията носи меланхолично и скръбно настроение, а такова е настроението на лирическия говорител спрямо народа си. Съдбата на народа също е достойна за тъжна песен. С това Ботев още повече подсилва настроението за тъга, което оставя у нас стихотворението.
Христо Ботев е изключително чувствителен към унизителната съдба на народа. Стихотворението му “Елегия” не е отричане от народа-жертва, а опит да събуди неговото съзнание в пътя към постигане на свободата.