Преди по - малко от година загубих дядо ми,който ме беше отгледал и научил на толкова много неща... Някак си не беше такъв шок,защото той от години боледуваше много сериозно,болестите му направо нямаха край... няколко месеца преди да почине,вече си мислех,че е дошъл края,но някак си се стабилизира.Стабилизира,об аче не е точната дума,бих казала,че просто удължиха мъките му.Не можеше да яде,дишаше трудно,болеше го... да го гледам така беше много по - голяма болка,предпочитам да си беше отишъл по - рано.. най - много,обаче ме заболя,че не можах да го видя за последно,не можах да отида на погребението му... все още не мога да осъзная,че никога повече няма да го видя,имам чувството,че е заминал някъде и все някога ще се върне...
Истината е,че времето не помага.Болката никога няма да спре.Знам,че е клише,но болката никога не отшумява,просто се научаваме да живеем с нея.