Това, което са дали по-горе става, особено тая част:
Образите на Руфат и на Силвинините братя имат общи определители: Руфат „пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати“, Реджеп и Юмер са „лакоми хора, чобани, мряха пък за чанове и пръчове. и се спазариха с Руфатя“. Поставен е акцент върху животинското, потребителското, лакомията. Духовният недоимък се компенсира с използване на сила. Руфат е касапин. Силата му е способността да убива, да разчленява. Сакатият човек „неизбежно ще потърси чудовищна утеха в това да осакатява околните“, защото не е по силите му да гради живота, затова се опитва да го унищожава. Героят разказвач предава видяното през „пенджерчето“: „...виждаше се как сядат на софрата... Как я вдигат... Как си постелват за лягане, как си лягат... Как си разпасва пояса Руфат... и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена... Тоя я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я закалваше...“. Бруталността на сцената е преживяна болезнено - синтактичният паралелизъм, многоточията създават бавен ритъм, отпращащ към неописуемо мъчителното преживяване. Желанието за пълно господство над другия човек, за превръщането му в безпомощен предмет на нечия друга воля отвежда към целта „да бъде накаран той да страда, защото няма по-голяма власт над друг човек от това да го принудите да понася страдание, без да може да се защити“4. В реалността на патриархалната култура отношението към жената до голяма степен е предпоставено от налагането на властовия модел, където правото е на страната на грубата сила.