Спешноооо...

[rogerio]

Хора, трябва ми спешно едно ЛИТЕРАТУРНО ИНТЕРПРАТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ на тема 'Дългът към рода и дългът към сърцето' в разказа Дервишево Семе!!!

ЛИТЕРАТУРНО ИНТЕРПРАТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ

[sexa_na_kompleksa]

Виж това:

Конфликтът между дълга към рода и дълга към сърцето в разказа “Дервишово семе”

Творбата на Николай Хайтов “Дервишово семе” е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.

[Bet4eto]

ЛИТЕРАТУРНО ИНТЕРПРАТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ !
Помощ ако някой случайно може да ми помогне ще му бъда много плагодарна.
Трябва ми ЛИТЕРАТУРНО ИНТЕРПРАТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ на теми:
1.Изборът на сърцето с/у органиченията на морала и времето.
2.Свободния избор в несвободното време.
3.Жадуваната изстраданата и невъможната любов.
В повеста "Крадецът на праскови"
Благодаря предварително!

[hrisiiiiii]

Виж това:

СВОБОДНИЯТ ИЗБОР В НЕСВОБОДНО ВРЕМЕ-
“КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”-ПОВЕСТ ЗА ПОБЕДАТА НА ЛЮБОВТА

Литературноинтерпретативн о съчинение


Повестта “Крадецът на праскови” е написана от Емилиян Станев,тя разказва за невъзможната любов между двама влюбени-Елисавета /Лиза/ и Иво Обретенович /пленника/.Да направиш свободен избор означава сам да избереш това,което смяташ,че е най-добро за тебе.Времето е несвободно,защото е време на война и на пленниците се гледа с предразсъдаци.Свободният избор на Елисавета означава да пренебрегне нормите на патриархалния морал,за който изневярата е престъпление.
“Ради бога,госпожо…гладен бях” и “Трябваше да ме помолите,щях да Ви откъсна каквото пожелаете” са първите думи,които Лиза и пленника си разменят,без да подозират какво чувство ще пламне между тях.Това са думите,които слагат началото на една забранена любов,която е по-силна от смъртта.Но нали винаги забранения плод е най-сладък?Елисавета никога не се е чувствала така подмладена,желана и необходима.Тя отдава на крадеца не само тялото,но и душата си-а това означава и целия си живот.Лиза не се замисля,че щастие,което е изградено върху нечие нещастие е невъзможно.Полковникът е “Замислен и човечен”,но Елисавета е завладяна от пленника с “бляскави и красиви очи”,които я вълнуват,защото е нарушил монотонното и скучно ежедневие на живота й.Рязката смяна на мисли и настроения е най-точния знак за разнопосочни вътрешни стихиини чувства.Личното щастие на Лиза е в контраст с поредната национална катастрофа.това,което за неь е “добро”,за мъжа й е “зло”.Моралът на всяко общество отхвърля такава “незаконна” любов.Елисавета знае това,но не се влиае от него,тя се е хвърлила надолу с главата в чистото любовно чувство.Узнала незаменимото щастие да обича и да бъде обичана,тя е готова да последва крадецът на праскови “накъдето той пожелае”.Обградена отвсякъде от смърт,Елисавета изживява любов,която осмисля живота й – но я води към смърт,което доказва фразата “Кажи кое е това добро,което не се превръща в зло?”.Любовта променя изцяло полковнишката жена и тя иска всички да са щастливи,но това е невъзможно-нали е война?Влюбените герои преминават от състояние на “относително щастие” към нещастие и смърт,водени от стремеж към добро,но безпомощни пред всесилната съдба.Накъдето и да поемат навсякъде ги чака страдание или даже смърт.Те са обречени,фатална е тяхната зависимост от обстоятелствата.Всичко това кара читателя да им съчувства,но и да се поучи.
Пленника и Лиза се срещат много пъти ,въпреки,че осъзнават опасността която ги грози.Но любовта покорява всички лоши породени мисли и оплита все повече в своята мрежа намерилите щастие в тези тежки дни.Постепенно дошъл и фаталният миг,когато Иво намира своята смърт идвайки в лозето да види своята любима,а не да краде.Любовта е обита,Лиза няма за какво да живее – “госпожата се застреля към 4часа с револвера на полковника”.

[sexa_na_kompleksa]

Ето и още:

http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между Лиза и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на войната. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила - за любов, щастие и духов¬на свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпру¬гът й е комендантът на града, когото никой не обича. Оттук идва вътрешна¬та й неудовлетвореност. Тя е изпълне¬на с милосърдие: „Защо да не бъдем малко по-човечни?” Тези думи са искрен зов за доброта и милосърдие, но грубият й съп¬руг отвръща иронично: „Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е красноречиво доказателство за жестокото разминаване на духовния свят между двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи всичките недъзи на съсло¬вието си.
Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвраща¬ват със своята студенина, педантичност и враждебност както към обикновените бойници, така и към нещастни¬те пленници, които нарича „роби”. Именно безчовечността му е една от причините да се роди „невъзможната лю¬бов”.
Ето защо запознанството на Елисаве¬та със сръбския военнопленник я поразя¬ва така силно. Любовта между двамата влиза в противоречие с обстоятелст¬вата, които й придават особен, съдбо¬вен характер, правят я невъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жер¬твите на войната, макар че е враг на България по жестоките закони на война¬та. В момента на срещата им обаче жи¬вотът му е разбит именно поради вой¬ната. Умело авторът рисува очарова¬телния му външен вид, въпреки следите от пленничеството: „...мургав... хубав... мъж... къдравите... смолисточерни коси... го¬леми очи... тънки дълги пръсти на артист”. Той Живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките по¬риви у него не са угаснали. Също като Ели¬савета, той жадува за любов, щастие и свобода.
Авторът внушава идеята, че Елисаве¬та и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната „невъзможна” лю6ов.
Трогателни са моментите на тази лю¬бов. Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им: тай¬ните романтични срещи, открадната нежност, прекрасните им взаимоотно¬шения, пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творе¬цът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, а накрая достига до трагично самоубийство от любов.
През цялото време, описвайки краси¬вата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъз¬можна. Причините са сложни: и нацио¬нални, и психологически. Националните причини са свързани с жестоката вражда между два славянски народа - българи и сърби, които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любов¬та им невъзможна. От една страна, Ели¬савета се бои да престъпи строгите морални закони на града, страхува се от изневярата, т.е. изпълнена е с морални предразсъдъци. Тя става герой - наруши¬тел на морала и затова този морал я наказва жестоко със смърт.
Друга психологическа причина за невъзможността на любовта им е поведени¬ето на ординареца. Отвращение будят у Елисавета „потните и жълти длани... отблъскващ тил, покрит с рядка, окелавяла коса... тъмен поглед”. Този герой символизи¬ра грубата и зла сила на войната. От една страна, той има комплекси като самотник, вдовец, който не е равноду¬шен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от „роба”-съперник. От друга страна, той е вярното куче на стопани¬на си и като типичен войник, сляпо из¬пълнява заповедите му. С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна. С други думи, всичко в тази история е против любовта - тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина.
Повестта „Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на вой¬ната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касап¬ница - войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.




ЕМИЛИЯН СТАНЕВ -„КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ"
ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО


Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” оставя трайно въздействие в съзнанието на читателя, пораждайки у него размисли върху сложния вътрешен свят на човека. Взаимната обвързаност на човеш¬ката съдба и времето е представена чрез дра¬матичните преживявания на героите, както и чрез техните представи за човешко щас¬тие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на вре¬мето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Въвлича го в абсурда на вой¬ната и омразата. Съдбата на героите е част от човешкото страдание, предизвикано от болести, глад, засуха и недоимък. Една поч¬ти апокалиптична картина, от която струи потискащо настроение, без светъл лъч на на¬дежда за скорошна промяна. И сред тази отчайваща безперспективност на света, в който живеят героите, се ражда една толко¬ва светла, чиста и прераждаща любов.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Младият мъж „следи движенията й с въз¬хищение”, а тя, по думите на разказвача, се вълнува „твърде силно през време на краткия разговор с него” и не бърза да изтегли ръ¬ката си, когато той я задържа „по-дълго, от¬колкото би трябвало”. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат дру¬ги стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот”. Размислите за младостта са „вписани” сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда”. Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв. ” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?” Тревогите, породени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно”с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно.” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Гой я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.” Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?... ”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нота-били— полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо”, показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та.” Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост” .Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив.” Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките”, приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи”, с глава с „израз на рис”, вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна.”
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед.” Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин”, „като морска вълна”, „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи”.
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха”. Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала. ” И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание..” Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда”.
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко”. След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната”, „из¬пълнена с благодарност към света”. Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае... ”
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените”, изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.” Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва... ”
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета - неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени...” Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си.”
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”. Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела” и веднага след него - от „един ужасен глас”, „ висок жен¬ски писък”. Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за бесмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.




ЕМИЛИЯН СТАНЕВ -„КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО
Емилиян Станев притежава дарбата да прониква зад видимата страна на нещата, събитията и човешките взаимоотношения. Или по думите на Йордан Радичков: „Емилиян Станев пътешестваше в душата на човека и не се страхуваше да надникне в нейните дълбини.”
Темата за духовността и за изпитанията, на които тя е подложена при различните жи¬тейски обстоятелства и обществено-политически събития, е водеща в повестта „Кра¬децът на праскови" и предопределя раз¬гръщането на темите за любовта и войната. Сковаващите духа предразсъдъци, субек¬тивните представи за грях, морал и възмез¬дие, предизвикателствата на различието и на другостта спрямо една общност, непо¬носимостта към личното щастие на фона на общото нещастие, войната и съпътства¬щите я глад, болести и обезценяване на човешкия живот, са изключително болезне¬ни и травмиращи духовността изпитания за всички герои в повестта. Всеки един от тях има различна реакция, съобразно богатст¬вото или бедността на своя душевен мир.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат други стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот". Размислите за младостта са „вписани" сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда". Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв.” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?"Тревогите, по¬родени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно” с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно. ” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. „Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?...”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили - полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо", показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та. "Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост".Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив." Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките", приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи", с глава с „израз на рис", вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна."
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед." Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин", „като морска вълна", „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи".
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха". Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала." И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание... "Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда".
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко". След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната", „из¬пълнена с благодарност към света". Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае..."
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените", изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно. "Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва..."
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета — неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени..." Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си."
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер". Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела" и веднага след него - от „ един ужасен глас", „ висок жен¬ски писък". Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.




ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба

[Bet4eto]

Благодаря Ви много на всички!