Роден преди пет века под безсмъртното перо на Мигел де Сервантес,образът на Дон Кихот днес често поражда спорове , размисли и нови тълкувания.Дали, пренесен във времето , ние с нещо сме променили смисъла и първообраза на героя, виждайки в отделни моменти на битието си част от него в себе си или на човека до нас? Разсъжденията за непреходните общочовешки ценности и добродетели доминират в едно ново осъвременено възприемане на този образ .
Образът, гротескно обрисуван в различни рицарски подвизи, далечни по смисъл и време от нас, не може да скрие и замаскира идеята на Сервантес да опише типаж обикновено обитаващ, а именно във всекидневната реалност на съвремието. И накак простичко си спомняме , че той Дон Кихот говори и за нас: ”…Удобствата, разкошът и почивката са измислени за изнежените дворяни, а трудът, грижите и оръжието са създадени за ония, които светът нарича странствуващи рицари, и колкото недостоен , аз съм един от тях, макар и най-дребният...“Та нима нашият живот не е изпъстрен в търсене, в труд и грижи?Та нима точно сега не сме тръгнали по света да търсим своето щастие и късмет? Не сме ли се въоръжили с частица от Дон Кихотовия оптимизъм и непреклонност? Не по-малко от него ние вярваме “че съдбата винаги оставя в хорските беди вратичка отворена, през която може да се потърси утеха” …
Нашият непоправим оптимизъм за бъдещето и мярата ни за приобщаване в общество извън пределите на страната ни са вписани съвсем простичко в нравоучителните съвети на Дон Кихот към Санчо:”…Знай, Санчо,че не си нищо повече от другите хора, ако не вършиш нещо повече от тях. Всичките тия бури , през които минахме са знак, че времето ще се поправи и че ще ни тръгне добре. Защото не е възможно, злото или доброто да са дълготрайни и щом злото е траяло дълго,доброто вече е наблизо”...Това е простичката философия на надеждата и вярата в доброто, във вечния кръговрат - борба на противоположностите , в която вече няма нужда да ни убеждават!
Вярващи в божественото начало и в християнските ценности вече възприемаме, че “…всеки носи собствения си грях; има Бог на небето, който да се грижи да накаже злия и награди добрия и не е редно честни хора да стават палачи на подобните си , особено ако нямат нищо общо с тях…”.Може би в това е скрита концепцията за отмяна на смъртното наказание у нас в предишното десетилетие? Това в други държави и общности е факт с по-ранна дата ! Вярата във божието възмездие, а за невярващите в Бог- природното възмездие придобива по-зрял, хуманен характер.
Нима възприетия ден за прошка по християнски не е израз на един по-мирен и човечен свят, или на преодоляване на противоречия , обтягащи отношенията ни дори с най-близките ни? А той-Дон Кихот е и християнски мъдър в съветите си :”…Лош християнин си , Санчо, защото никога не забравяш обидите, които са ти нанесени.Трябва да знаеш прочее, че щедрите и великодушни сърца не отдават значение на подобни детинщини…”
Внимание, топлота грижи…Всеки ден някой прави нещо за нас, без да чака благодарност, признателност. Тихо, безмълвно ние приемаме това за даденост. Виждаме ли достатъчно добре, как винаги всеодаен за нас е този който ни обича? Дали успяваме да стоплим сърцето му с едно простичко “Благодаря” всеки път?Или отминаваме и…забравяме? Но, можем ли тогава да забравим как добронамерено и нравоучително Дон Кихот препоръчва:”…Благороднит хора остават признателни за доброто, което им се прави и един от греховете , който най-вече оскърбяват Бога е неблагодарността…”
Понякога- на всеки от нас се е случвало да претърпи загуба, душевно корабокрушение или нещо, което е оказало неблагоприятно влияние върху емоционалното му равновесие .Тогава сякаш изгубил почва под краката си , се страхуваш да предприемеш каквото и да било, за да не сбъркаш отново…Страх от неизвестността , от бъдещето ти пречи да се справиш с елементарни проблеми. Страх ли ? Какъв страх? А, ако вече знаеш урока на Дон Кихот по безстрашие:”…Страхът,койт о те е налегнал ти пречи да виждаш и да чуваш правилно. Защото едно от действията на страха е да смущава чувствата и не позволява на човека да вижда нещата такива каквито са. Щом толкова се боиш дръпни се настрана…”
Ентусиасти ли сме днес тинейджърите? Може би, но толкова…толкова колкото Дон Кихот –не! Искат от нас да сме разумни. Как тогава ? Най-рядко разумът е съчетан с ентусиазъм! Ентусиазъм има в нашето въображение, в нашите фантазии, в игрите, които все още играем…Само, че Дон Кихот не е тинейджър-той е възрастен! Не, все още не съм срещал толкова ентусиазиран възрастен, така , че да проумея , до какво води това.
Безсмъртните мисли на Сервантес в изказ на свободолюбивия дух на неговия герой “…Свободата, Санчо, е един от най-скъпоценните дарове, които небето е дало на хората…”си струват да бъдат запомнени от всеки човек, защото съм убеден, че над всичко, което ни трябва , за да бъдем щастливи и пълноценни като хора стои СВОБОДАТА!
Общовалидни и до днес, пренесените през вековете човешки ценности и добродетели на героя Дон Кихот могат да бъдат откривани в обкръжението ни. Във всеки от един нас се крие един Дон Кихот, само че все още ….с неизвестни подвизи!










Дон Кихот и Санчо Панса – една неразделна двойка

Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество, не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба той може да бележи най-високите върхове на литературата.
По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позицията на хуманизма.
В историята на световната литература Серванетс е известен като автор на романа “Дон Кихот”.
В тази творба главният герой “рицарят на печалния образ” и неговия оръженосец Санчо Панса са неразривно свързани. В нея много ясно е разкрита съпоставката между рицаря и неговия слуга и странното влияние на Дон Кихот върху Санчо Панса. Безумния рицар умира поумнял, а неговия оръженосец става луд за подвизи и приключения.
Гравният герой – обеднелия идалго Алонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разстройва ума си и загубва представа за реалния живот. Той не е отвлечен герой, който се впуска в царството на подвизите, за да търси несъществуваща правда. Започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко, което е написано в рицарските романи е реално. Овладян от желанието да стане рицар, Дон Кихон се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите са от най-благороден характер. Той иска да поправи злото, да изкорени неправдата, да преследва злосторниците и да подкрепя нещастните. Напълно се себераздава без да очаква възмездие. Това говори за благордство на духа в най-висока степен. Благородство, което извира от чистото му сърце. Той е един прекрасен хуманист.
Редом с рицаря на печалния образ върху мрачния фон на испанската действителност се очертава фигурата на верния оръженосец Санчо Панса. Той е селянин от главата до петите и този човек зарязва дом, жена, деца и тръгва след един фантазьор по пътя на приключенията. Така един до друг застават два образа едновременно противоречиви и сходни, изключващи се и допълващи се един друг. Единият е слаб, изпит, вдъхновен от идеята да възцари справедливост, да изкорени неправдата, да подкрепя нещастните и да върши легендарни подвизи, за да възвеличи името си и родната Ла Манча. Другият е нисък и пълен, човек от народа, който се ръководи от материални и реалистични подбуди. За него земните радости са по-важни от духовните.
Като тези два образа, напълно противоположни но и взаимно свързани герои, световната литература не познава – на един благоразумен и спокоен човек, който изоставя всичко, за да се бори с неправдата в живота. А другият практичен и хитър селянин с цяла върволица от грижи. Дон Кихот и Санчо Панса са една неразделна двойка, защото единият не може без другия и обратното. Ако единият от героите не съществува ,самият роман няма да има такова емоционално въздействие и художествена стойност.
Санчо Панса няма облага от приключенията с Дон Кихот, а единствено, което го ръководи е мисълта за острова, който може да управлява. Най-странното е, че след като вече не е губернатор, той е спечелен от идеите на своя рицар. Героят е видял лудостта на Дон Кихот но въпреки това го е обикнал и е повярвал в него. Така постепенно в простия и хитър селянин започва да гори лудия пламък на рицарството.
Ако не бяха тръгнали по света, рицарят щеше да остане добрия Алонсо, а Санчо щеше да си остане при своята работа, притиснат от своите грижи.
Тези обикновени хора тръгват на борба преди всичко за свобода, въпреки, че се раждат в епоха, която е създала светата инквизиция. Оръжията им са жалки, но вярата им и готовността им за саможертва са безгранични. Ето какво говори Дон Кихот на Санчо.
“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. ….Задължения да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.”
Така в една епоха на умряло рицарство те желаят да живеят като рицари.
Повече от четири века са изминали откакто образите на Дон Кихот и Санчо Панса са влезли в редиците на безсмъртните герои в световната литература и интересът към творението на гениалния испанец не е заглъхнал нито за момент. Ненадминат е геният на Сервантес, който противопоставя “идеалистичното начало”, олицетворено в образа на Дон Кихот с “грубия практицизъм” олицетворен в образа на Санчо Панса.Двата образа са неразделна двойка, която ще остане завинаги в световната литературна класика.



eто