амлет - Трагизмът на ренесансовата личност


Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -
новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че
"друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата
на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин
Шекспир като че ли "спасява" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,
а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за
средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на
театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият
"Да бъдеш или не...", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за
висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с
известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се
освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в
черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

**********************************************
МОНОЛОГА НА ХАМЛЕТ-ИЗРАЗ НА РАЗОЧАРОВАНИЕТО МУ ОТ СВЕТА

Трагедията "Хамлет" на Уилям Шекспир задълбочено изследва сложната противоречивоат на човешката душа, която е поставена пред изпитанията на времето.Монолозите на героите показват вечното търсене на истината за живота.
Монолоът на датския принц Хамлет в 3 д., 1 сц.ни кара да разсъждаваме за смисъла на живота , за раздвоението човешката личност, за невъзможността за хармония и щастие във време-"излязло от бреговете си", и в общество изпълнено с пороци.Трагичното зву4ене на монолога е резултат от крайното страдание и разочарование на литературния герой от света.Светлите идеали на Х се разминават с действителността в Дания .Израз на това е упадъка на живота в Елсинор и усещането за безкрайна самота в борбата със злото.
Началото на монолога:>Да бъдеш или не?Туй е въпросът.
Е изпълнено с драматизъм търсене, отговор на вечните човешки въпроси.
Х е раздвоен, защото трябва да реши дали е по-достойно да понесе"стрелите на свирепата съдба"или с меч в ръка да се опълчи срещу безкрайното море от мъки и така да ги"зачеркне всички".Разочарованието му от света го води до това душевно състояние.
Датския принц не е далеч от мисълта за самоубийство.Той се опитва да прозре същността на смъртта -начин да се освободи от безкрайно разочароващия го,с несъвършенството си,свят.Ако тя е заспиване в която изчезват "душевният гнет" и болката, то това е божествен дар.Неговото колебание в това "блаженство"засилва трагизма на личностните търсения:>Смърт...Заспиваш... >И толкова...И в твоя сън изчезват>душевният ти ген и всички болки, >измъчващи плътта ти.
Силата на чувствата, разтърсващи Х е показана в наслагването на многоточия и в повторението на съществителното "смърт".Струпването на съгласните "з","с","ч","ш","щ" наподобява застрашителният шепот на смъртта.
Риторичните въпроси отразяват болката на Х, породена от неизвестността на небитието:>Ц.
Тази болка обяснява безкрайното човешко търпение на дълголетните "земни мъки"и"безчетните камшици на века ни"
Хуманистът Х точно показва кое поражда неговото отчаяние и разочарование от света:>Ц.
Те са удивително актуални дори и за нашето съвремие.
Х сам дава отговор на мъчителния въпрос за личния избор.Страхът от неизвестността на живота, от който"никой пътник се не връща", смазва волята на човека и поражда примирението с "познати беди".Той се упреква за този страх превръщащ човека в "бъзливец", отдаден на мъдруване, превръщащо величавото в ниско:>Ц.
Тези размисли на Х пораждат в нас много въпроси.Може би великите дела се извършват спонтанно, интуитивно, без излишно отлагане или след "мъдруване",предпазващо от грешки?!
Отговорът на Ш не е конкретен.Именно в това е величието и актуалността на трагедията "Х".Тя е нравствено и хуманистично послание за хармоничност на света и човека.
************************************


Трагизма в образа на Хамлет


Природата като неизчерпаемо грижовна майка надарява английския драматург Уйлиам Шекспир с изключителна интелектуална мощ, поразително богато въображение, ненадминат реалистичен усет за кипящия около него многолик живот. Най-великият поет на Ренесанса в Европа няма университетско образование, но притежава рядката способност да наблюдава внимателно, със спокойствието на мудрец хората окло себе си, да анализира проникновено житейската им философия, да проследява сложните им взаимоотношения. Неговият ум черпи знания от ежедневното му общуване с хората, от разнообразните морални проблеми, които повдига непрекъснато най-мъдрият учител на хората – Животът.

Шекспир се налага в английския театър с майсторството си да възпроизвежда завладяващо неопровержимата логика на живота. Създателят на трагедията за датския принц ни внушава от сцената една житейска максима-мисловната мощ и моралната безкомпромистност на аналитично вглеждащия се в битието човек не винаги могат да се овладеят стихията на развиващия се по рядко ообозримите му вътрешни закони живот.

За разлика от непосредствените му предшественици, разработили същия сюжет (Кид и Марстън), Шекспир пренасочва вниманието на тогавашните зрители от външните обрати, съдържащи се в познатата им интрига, върху драмата на главния герой в трагедията. Намерението на великия драматург не е да възпроизведе на сцената един стройно психологически обоснован и неотстъпно логично действуващ персонаж, а да ни представи един самобитно размишляващ и изживяващ индивид, който предизвиква у нас едновременно размисъл, учудване, привързаност и състрадание. Шекспир създава неповторимо жизнен герой, тъй като подбудите, които го движатм похватите, които ползува, и целите, към които се стреми, са сложно сплетени.

Първите изледвачи на образа на Хамлет в трагедията на Шекспир открояват два съчетани умело в него традиционни за елизабетинския театър сценични типа-типа на отмъстителя и типа на мелахоника.
Не по-малко широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Отличителните характеристики на меланхоличния темперамиент според тогавашните недоразвити “научни” представи били мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху интимната същност на хората и дълбоката логика на човешките взаимоотношения.

Героят на Шекспир е действително прекалено мнителен, предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, настойчив да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор. Но образът на Хамлет не остава на нивото на традиционните в елизабетинския театър типови сценични фигури на отмъстителя и меланхолика.

След срещата с Призрака героят си дава сметка,”че всеки има свойте дела и задължения”-естествено и самият той. В края на първото действие Хамлет се добира до важното прозрение относно преходния характер на съвремието му, който, според повечето коментатори на пиесата, предопределя тормозещото начинанията на сина отмъстител раздвоение:
“Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!”

След като се докосва по време на срещата с Призрака до отвъдния свят, след като приема от убития си баща една отнесена в гроба истина, героят на Шекспир е сякаш озарен от някаква мистична проницателност. Тази проницателност, подбудена от сянката на убития крал, поражда у датския принц приумицата “да разиграва ролята на чудак”, т.е да се преструва на луд пред онези, които имат пряка или косвена връзка със злодеянието на Клавдий.

Не бива обаче на фона на кипящата активност на злодея Клавдий да се подценяват начинанията на Хамлет, които разстройват предначертанията на коварния му враг и доказват, че пасивността на умозрително настроения принц не бива да се пренася без уговорки в анализа, върху цялото му поведение в пиесата. Макар по погрешка, Хамлет убива Полоний, успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, съчинява изкусно уличаващата интрига на представлението клопка, приема дуела с Лаерт, макар че знае кой е истинският му победител. Общо взето пасивният съзерцател Хамлет ни убеждава чрез тези си начинания, че е достоен противник на узурпатора, т.е синът на убития крал непрестанно тревожи, пряко или непосредствено, нечистата съвест на Клавдий. Мисълта за братоубийството ляга като непоносимо бреме в съзнанието на злодея Клавдий и започва да го разяжда. Престъпникът признава, че “пърхащият му дух” не може да се откъсне от “лепкавия клей” на угризенията, защото осъзнава:”Не може прошка да получи, който задържа плячката на своя грях.” Обремененият от злодеянието ум на Клавдий не може да намери покой в молитвата:”Не мога да се моля! Страстно искам / и с ум го желая, но не, не мога.” Това мятане в агония, тази потънала в калта, обсебена от ужас душа на краля е своебразно предизвестия за скорошната физическа гибел на кралеубиеца.

Изправен пред “безбройните камшици и обиди на времето”, отвратен от “откритата неправда на силния, съдийския бавеж, надменността на ранга, произвола на всеки, който е получил власт”, героят на Шекспир, освободен от илюзията за лека победа, се опълчва в края на монолога срещу страха от смъртта, който “смазва волята ни и ни кара да се мирим с известните беди”. Хамлет възстава срещу собствената си, извънмерно разсъдъчна природа, която сковава активността му.

Високата отговорност на разсъдъчня отмъстител Хамлет го подтиква към внимателното вглеждане във вината на родната му майка Гертруда и в неустойчивата човешка позиция на единствената му възлюбена Офелия. Двете интимно вързан с датския принц жени, макар че изпитват чувства от различно естество към него, са дълбоко потресени от внезапно обадалата ума му “лудост”.
Срещата между Хамлет и майка му е устроена от неуморимия интригант в кралския двор Полоний. Гертруда, станала съучастница в извършеното срещу покойния й съпруг престъпление, се плаши от странните проявления на траурната покруса у сина й, опитва се да го вразуми, да го примири с новия “крал” на Дания. Хамлет е преднамерено остър,саркастичен, на моменти непристойно откровен спрямо майка си. Неговата изявителност е подбудена от бенравствената й пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупната женственост,които я вкарват в “мазното легло на похотта”, подвеждат я да приеме веднага след убийството на мъжа й ласките на кралеубиеца.
В изключително драматичната сцена, която се разиграва между майката-грешница и търсещия истината син, се намесва Призракът на бащата, който, появил се отново от отвъдния свят, проявява затрогваща благородническа толерантност спрямо недостойната си съпруга. Намесата на Призрака тук може да се тълкува като опит за смекчаване на вината на любимата Гертруда, като реверанс към женската слабост, която често става жертва на изплетени от изкусни злосторници козни. Може да се каже също, че в случая бащата дава урок по човечност и толерантност на сина си, ожесточил се извеунмерно във възстановяването на справедливостта.

Нещастната Офелия, пила “нектара на любовните думи” на Хамлет, е потресена, когато слуша “ как ума му висш фалшиви, дрънчащ като разстроена звънарна”. Трагедията й, поразително сходна с драмата на любимия й Хамлет, по-късно се задълбочава. Тя навлиза в душевна криза, след като нейния възлюбен убива по погрешка баща й. “Помръкването на ума” у Хамлет и нелепата гибел на Полоний се съединяват в единен мисловен поток, който разклаща устоите на разума й, отприщва стихията на една разтърсваща ни полуда, която е завладяващо поетично пресъздадена от драматурга Шекспир. В безумните бълнувания на Офелия, в които се сплитат загрижеността й за датския принц със скръбта за загубения баща, се роят гробищни образи и асоциации.

Финалът на трагедията “Хамлет” убеждава по странен начин, чрез осеяната с трупове сцена преди окончателното падане на завесата, че над човешкия живот все пак бди някаква висша справедливост, някакъв всевиждащ здрав разъм, който възстановява неправдите и внедрява хармония в човешките нрави. Едва ли е необходимо да обосноваваме логиката на възмездяващата съдба, по която тя превръща коварния убиец, узурпатора на датския трон Клавдий в бездиханен труп. Общо взето е ясно, че Гертруда се самонаказва с изпиването на отровата по повеля на същата съдба, поради престъпната й нерешителност и женска слабост, които я подвеждат да съучастничи с вялата си пасивност в злодеянията на втория си мъж. Гибелта на Лаерт може да се обясни с недостатъчното му вникване в мотивите на влюбения Хамлет, който неволно подбужда умствено разстройство у обичната му Офелия, загрижен преди всичко за моралната й устойчивост като човек. Не бива да забравяме, че Офелия е склонна да се подведе по интригантските заръки на Полонй-да разкрие истинските подбуди на смущаващата краля “лудост” на принца.




Хамлет – носител на типичните черти на човека от епохата на ренесанса

Трагедията “Хамлет” отразява новия светоглед на Шекспир, свързан с кризата на европейския хуманизъм, с неверието във възможността да бъде изградено обществото достойно за благородните пориви на новия човек.
Хамлет и хуманист в ренесансовия смисъл на думата , утвърден по времето на Шекспир от няколко поколения творци и мислители. Страшен е за него разривът между светлите хуманистични мечти и непосредствената реалност на Елсинор. Героят не е юноша, а вече мъж на зряла възраст около 30 години. Новото разочарование не се дължи на юношеска неопитност, а на несъответствието между хуманистичните му идеали и пошлата действителност. В духа на ренесансовия хуманизъм Хамлет споделя пред царедворците Розенкранц и Гилдернстерн възхитата си от човека, това “великолепно творение”, и разочарованието си от окръжаващите го подобия на човеци.
“Човекът! Колко величествено творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост, колко подобен на бог! Върховна красота света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва.. И жените също, колкото и да се усмихват.”
Завърналият се от университета в германския град Витемберг за погребението на бащата си Хамлет внезапно узнава чудовищната истина – баща му е бил убит от собствения си брат.
Получил от призрака на баща си ключа към съдбоносното престъпление, Хамлет преживява период на съмнение и колебания. Той иска сам да установи виновността на убиеца, а това го поставя в сложно отношение спрямо окръжаващата го среда. Принцът проявява съмнение в твърдението на призрака, докато според простонародните вярвания като пратеници на “отвъдния” свят духовете известявали само истината.
Още преди да узнае страшната тайна на убийството, Хамлет е разочарован от майка си, която се е омъжила за Клавдий твърде скоро след погребението на краля. Разочарования му поднася и красивата Офелия, в която е бил влюбен, защото тя се оказва безволево и покорно на баща си същество в духа на средновековния християнски морал.
От самотен отмъстител, действащ тайно, принцът се превръща в явен противник на краля престъпник. Но Хамлет проявява колебание, когато пропуска последната си възможност да накаже престъпника, отказвайки се да го прониже с шпагата си по време на молитва.
Новият хуманистичен идеал на Хамлет влиза в противоречие с новия дълг на син и принц. Това е същност противоречието между хуманизма на новите времена и средновековното разбиране за дълг. То проличава в репликата на Хамлет, отправени към Хорацио, в която жали не само за краля и баща, а и за човека “Той беше човек”. При това под “човек” героят разбира не неясен сбор от съвършенства, а пълнокръвен индивид, който не е лишен от голяма цел. Такъв е и самият Хамлет.
Ако Хамлет беше само средновековен принц, изпълнението на синовния и държавния дълг не би поставило пред него сериозни проблеми. То би се изчерпало с наказанието на престъпника. Но за хуманистът Хамлет варосат стои по иначе – защото човекът е деградирал, способен да извърши ней-долни постъпки? По пътя на тази логика Хамлет неизбежно свързва човека с епохата и достига до идеята за “разглобено време” и своята лична отговорност.
Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже венценосния престъпник, убиец на баща му, но не е в състояние да предотврати опозоряването и опустошаването на човека, станал жертва на гибелните си страсти или на чуждата низост.
Хуманистът Хамлет е изпълнен с омерзение към заобикалящите го престъпници, бездушни хора и подлеци, и чувства настоятелна потребност да излее болката си. Заемайки позата на луд, той получава своеобразно права на безнаказаност, позволено в оная епоха само на шутовете.
Хамлет и днес продължава да предизвиква симпатиите на милиони зрители и читатели. Хуманистичния заряд на образа му е в това, че в една тъмна епоха на подлост и жестокост той воюва за съхраняване на човешкото и човека. При това Хамлет на е иконописен образ, “идеален герой”, а жив човек със свои слабости и достойнства, но главно – и това допада най-много на съвременния читател – мислеща натура, която изстрадва трънливия път към истината и прогреса и е готова да заплати за това с живота си.
=============================================
ХАМЛЕТ - САМОТЕН И ТРАГИЧЕН В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО
Нора Кирева

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край?

Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в западноевропейската литература. В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

Макар и твърда, добродетелта
пак бива прелъстена от греха;
и в сладострастие, когато пламне
дори блестящий ангел - той отвръща
се от божественото свое ложе
и цял жадува низост.
(Действие I, V сцена)

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.
Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:
"От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"
(II действие, II сцена)

Това обяснение пред приятелите си предатели - Гилденщерн и Розенкранц, Хамлет отправя като саркастичен упрек за своята самоличност, за убитите надежди и вяра в доброто.
Предаден от майка, приятели, любима, Хамлет е терзан толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта, че злото е навсякъде около нас, но той, макар и да го вижда, не може сам да се пребори с него. Хамлет носи тежестта на всемирната скръб от потъпканото добро, но усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек, колкото и благороден и смел борец да е той. "Дания е една тъмница" - казва принцът и се съгласява с мнението на Розенкранц, че "тогава и светът е тъмница". Страданията на Хамлет са колкото лична скръб по погубено щастие, скръб от низостта на близките му, толкова и скръб на човек, който възприема себе си като гражданин на света, но вижда, че в този свят злото е повече от доброто. Хамлет е мислител, философ, носител на всичко благородно в човешкия характер, но неговата умозрителност го довежда до извода, че злото трудно се побеждава, а доброто е много уязвимо и се унищожава дори от най-малката подлост. Така че причините за Хамлетовата самотност и трагичност в борбата със злото са колкото обективни, толкова и субективни. Двойствеността в характера на Хамлет е например един от субективните фактори за неговата трагедия. В трето действие той изповядва пред Хорацио колко много му тежи собствената му раздвоеност между песимистичния му рационализъм и богатата му емоционалност.

Да, честит е у когото разум и сърце
са тъй съединени, че не служат за игра
на щастието...

Разкривайки подробно престъплението на майката и Клавдий пред своя герой, Шекспир го изправя пред поредица сложни проблеми, разрешението на които трябва да даде самият Хамлет.
И оттук вече започва трагедията на принца. Той е смел, умен, но нерешителен. Знае, че е призван да отмъсти за баща си, да се бори против лъжата, подлостта, лицемерието, но грандиозността на тази задача, голямото му възмущение и презрение придават на действията му колебливост, мудност, нерешителност. Хамлет се вълнува непрекъснато, въпреки наложената маска на лудостта. Той мисли винаги за това как е възможно злото така свободно да тържествува, без някой да помрачава неговото победно шествие. Трагичен е конфликтът между неговите очаквания за обществото и обществените очаквания за него. Хамлет търси свят на морални устои, а обществото се надява датският принц да е отмъстителен, двуличен, да отвърне на низостите с низост. Трагедията на Хамлет е, че ясно осъзнава колко тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и личното му въвличане в света на интригите, властолюбието.
Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погребани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от "този мрачен свят", но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана и неоценена приживе. "Останалото е мълчание" - са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всеки читател към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото