Защо да обичаме?

[ferendzia]

Струва ли си според вас да се изпитват подобни чувства?
Нека направя равносметка.Любовта ни прави понякога щастливи,понякога нещастни и съотнощението м/у тези състояния зависи от страшно много неща!Истината е че в България в момента при повечето тиинове преобладават неприятните/депресиращи/отчаиващи ситуации предизвикани от любовта.В тези моменти мисълта,която ни кара да продължаваме по същия начин е ,че всяка една болка си струва,заради "онези красиви моменти с любимите хора".Но станаха толкова много страданията около нас,че се е стигнало до едно явление,което аз наричам "масова деградация".Повечето тиинове сблъсквайки се с безкраините проблеми,вместо да ги осъзнаят просто реагират първично на проблемите(пият/пушат/стават агресивни/изнервени/отчуждени/депресирани).
Не казвам,че проблема е в любовта-той е в хората!Но именно тя ни обвързва наи-силно с околните и ни прави зависими от тях,ставаме уязвими.Когато обичаме ние "поверяваме сърцето си на този човек" и с всяка негова грешка ние страдаме!
Ако за мен наи-важното бе "да обичам и да бъда обичана",навярно щях да изпадна в безизходица,но знам колко е преходно всичко.Има едно нещо което наистина ми дава смисъл и мотивация и то е да градя себе си,защото това никога няма да си отиде!
Този прогрес обаче бива спъван постоянно по всевъзможни начини.Основен фактор е точно любовта ми към околните.Аз нямам силата да променя тази отчайваща ситуация,за която обясних по-горе.Неспособна съм да променя дори само близките си за да вървя нагоре,заедно с тях.Но мога да променя себе си!
Искренно мечтая да мога свободно да деиствам за да се развивам,но това няма как да стане докато все още чувствам.Неспособна съм да държа на някого,да го гледам как пропада и вместо да му помогна,да се занимая със своите цели.
Имам повече от достатъчно мотиви да се откажа от всичко алтроистично в мен,защото не мога да се боря да помагам на околните,когато те самите не се борят за себе си.Просто усещам че нуждата да обичам ме напуска ден след ден.Това не се случва сега,случва се от много време и боли безумно много.Повече от всичко друго!Защото това което до сега съм наричала своя същност(желанието за все повече красота м/у хората) сега си отива...
Знам,че единствения начин да се боря за нещо смислено е да пусна човешкото в мен да си отиде,но винаги съм се наричала хуманистка и затова сега се питам : "Няма ли все пак нещо,заради което си струва да обичам?".
За ВАС има ли?

[NightSky]

Любовта прави хората щастливи и въпреки че това щастие е преходно то е много ценно.

[zara87]

Красиви думички.
Разбира се, че има неща, за които си струва да живеем. Винаги е имало и винаги ще има. Разочарованието не е края на света. Важното е да съберем сили да го преодолеем и да продължим напред

[ferendzia]

стели за теб това навярно важи,но за хората които имат амбиции не е достатъчно...:/
и ви моля ако ви мързи да прочетете темата както зара87 просто не пишете нямам нужда от излишна информация...

[zara87]

стели за теб това навярно важи,но за хората които имат амбиции не е достатъчно...:/
и ви моля ако ви мързи да прочетете темата както зара87 просто не пишете нямам нужда от излишна информация...

Бях си направила труда да прочета темата. Ти пускаш този пост, за да изкажат мнението си хората от форума. Аз казах само няколко думи. Написаното от теб наистина много силно ми въздейства. Ти не можеш да спреш когото и да било да пише в темата ти. Ако не искаш да ми четеш постовете, просто не го прави. Аз изказах мнение. Не мисля че в това има нещо лошо.
Засягаш проблеми, за които може да се говори много, така че нека всеки каже това, което мисли.

[MoOnLiGhT_ShAdOw]

Да, има. Макар понякога и аз да се чудя къде и в какво се изразява. Но всеки има трудни моменти.
Не можах да разбера много за каква обич става тук. И все пак, да се прави глобално обобщение, че няма смисъл да се обича... Любовта ни облагородява. Да обичаш, това значи да изпитваш възвишено чувство, да имаш нещо красиво у себе си. Има всякаква любов - към животинките, към техните мили очи, към бедните хора, които нямат дом, към майката, към бащата - хората, които са ни отгледали и към които трябва да изпитваме дълбока привързаност и благодарност, към приятелите и близките, които са до нас в трудни моменти и винаги ни подкрепят, с които споделяме радост и тъга...
И все пак, според мен в живота на човека най-важна е любовта към половинката. Говоря за истинската, с която някой решава, че това е човекът, с когото иска да прекара остатъка от живота си, в последствие с когото иска да създаде семейство. Защото веднъж да открием тази обич, вече няма безсмислени неща. Няма начин. Ако ще едно-едничко нищожно нещичко да ни държи, ето го пак - смисълът.
В живота не винаги всичко е песен, човек трябва да се бори, понякога това му струва повече усилия, но си струва да живееш за дребничките неща. Например аз бях много депресирана в началото на есента - целият студ, всичко мрачно, хората, които всички до един са скрили усмивките си - това ме изяждаше отвътре. Но когато се замислиш, за да можеш да видиш цялото пробуждане на природата през пролетта, да чуеш първите птички, да усетиш уханите на първите пролетни цветове, трябва да минеш през есента и зимата, през студа, сивостта и монотонността.
А тези млади хора, които така страдат по някой си, който не могат да имат - според мен това най-често е форма на егоизъм или на илюзии, защото рядко единият познава другия до такава степен, че да се влюби в него. Всички се влюбват в своите идеали, в някакви въображаеми перфектни хора, които дефакто не съществуват. Което донякъде показва стремежа на хората да обичат и да бъдат обичани. Няма лошо в това, нали? Но лошото тук е, ченикой не намира правилния подход. Никой не се радва на облагородяващото го чувство вътре в него. Той започва да иска. Не постигнал това, което му е скимнало, или става някой депресар, отчаян от живота и толкова инатест, че и Бог не може да го убеди, че светът не е черен, или започва да се занимава с нелегални или неморални неща. Не бива. Но ми се струва, че в нашата действителност много бавно съзряват умовете на всички. Ето затова се случва всичко. Според мен всичко е резултат от инат, егоизъм, злоба дори. Защото всеки гледа себе си, не обръща внимание на другото. Така пропуска всичко около себе си - и най-вече хубавото. И ми се струва, че ще е адски трудно да убедиш голяма част от днешните тийнейджъри за това.
Това е моето мнение. Смятам, че засега светът е объркан от егоизма, алчността, които ни заливат. Но също мисля и че дълбоко в душите на хората още се пази искрицата, готова, при първа възможност, да пламне в истинска и чиста обич - независимо към кого, какво или защо.
Хаха, надявам се на някого да му се чете ей това дългото. Постът май ще се мери с твоя по дължина... Е, ако ти се чете, няма проблем, наистина по тази тема има да се каже много

[led_i_ogyn]

Ами главно обичаме защото можем и защото това ни прави хора.Обичаме, защото само така се чувстваме добре и специални...Няма по-хубаво от това да си обичан и да обичаш.

[hiro]

Красиви думички.

[kifla]

Напълно сугласна съм с ferendzia наистина поредоните проблеми от любовта превръщат понякога някои хора в коренно различни И аз си мислех ,че няма да се променя след всичко което ми се случи...сега съм май много по различна .Станах по -арогантна ,не ми пука за нищо,изнервена съм ,отчуждена от приятелите си ,супер депресирана понякога и т.н и т.н ! Не искам да съм такава ,но просто в един момент всичко избива и неможеш да промениш това... Много гадно е ,че се получи само заради любовта ,защото нали уж тя е най-хувавото нещо и т.н общоприети възгледи !Еми дА ,ама За меН нЕ!Това е живота - розов,красив и пълен с любов за някои,за други една огромна лъжа и прецакване... И все пак любовта си е любов след като я има значи е необходима ...който може нека я открие

[FunkyFresh]

Ами ако я нямаше тази болка свързана с това,че неможем да бъдем с даден човек,ако всичко просто се случваше щракваме с пръсти и сме вечно щастливи точно тази обич ни прави силни и ни кара да се чувстваме живи

[unauthorized]

Човек обича заради половинката си;
Човек обича и заради себе си...
Човек обича дори заради самото чувство....доверие, съпричастие, честност, пълно отдаване...неща, които можеш да откриеш само в момичето/момчето, което обичаш...

[bungle]

Човек обича заради половинката си;
Човек обича и заради себе си...
Човек обича дори заради самото чувство....доверие, съпричастие, честност, пълно отдаване...неща, които можеш да откриеш само в момичето/момчето, което обичаш...

Да, съгласна съм.

Обичам, защото... срещнах подходящия човек. Понякога имаме своите кофти моменти, наранявали сме се.. , но.. винаги си прощаваме. Обичта е да приемеш недостатъците на човека отсреща. Да сложиш него преди себе си. Да жертваш, да се отдаваш. И това те прави щастлив.

Любовта ни променя. Според мен към по-добро. Може понякога да се чувстваме много потиснати, но... това е моментно усещане. Лично аз не помня лошите моменти. Любовта води до усъвършенстване.

[lLady_MooN_RaiN]

Има много неща, заради които си струва да обичаш. Да се чувстваш желан и обичан е първичната духовна нужда на всеки човек. Когато обичаш истински изпитваш желание да подариш сърцето си на този чове, дори да знаеш, че може да си наранен много след това. Но нима има нещо в живота, в което да си абсолютно сигурен? Любовта е риск и никой не го отрича. След като минат първите няколко розови месеца с някой, чувствата леко се трансформират. Стават по-дълбоки, човек изпитва привързаност, обич, приятелство, защо не.Тук вече отношенията стават сериозни, защото хората започват да се ценят повече, тъй като любовта вече не е само въздишки, целувки, прегръдки и страси. Тя е нещо събирателно. Започваш да чувстваш човека до теб, не само като любим, но и като най-добър приятел, учител, пример за подражание, баща, брат и какво ли още не. А е много ценно, когато всички тези качества с а събрани в един човек.
Проблема е, че поечето тийнейджъри не доживяват до този етап от връзката си, защото са много първични, несигурни, агресивни и какви ли още не. Още не са формирали характера си, а е много трудно да си с непостоянен човек.