Още преди да напиша темата си представям не особено милите коментари относно това. Да не говорим, че не смятам, че не съм сигурна дали моленето за съвет е най-доброто решение. Но да видим...
Нещата стоят така: от 5 месеца съм с едно момче. Преди да се съберем, 4 месеца всеки божи ден си писахме, освен когато нямахме възможност, и то по моя вина, защото много го харесвах. Не се бяхме виждали на живо, защото адски се притеснявах, а бяхме от една смяна в едно училище Попилях си здравето, психиката ми стана лабилна, често плачех, намалих си успеха и то по един от най-важните ми предмети (по другото изкретах). Да не говорим, че се отрази отчасти и на външния ми вид. По едно време беше започнал да ми призвънква, даже ми пишеше, и понеже ходиха за малко с най-добрата ми приятелка, тя се радваше за мен, защото той рядко си бил харчел парите на тела, било то и за смс. Това ме подтикна да му призная официално какво чувствам, мислейки, че той просто се срамува. Уви, бях отхвърлена. След около месец, той ме покани да посрещам заедно с него и компанията му изгрева на 1-ви юли у тях. Приех и това беше наистина най-щастливата нощ в живота ми. Нищо, че с него тръгнахме чак около седмица по-късно. Лятото беше прекрасно. След това и по време на стачката имахме много време заедно. Всеки път, когато отбелязвахме еди-колко си месеца, измислях с нещо да го изненадам, макар и дребничко, да му покажа, че е специален. В замяна получавах едно "мерси", макар да беше казал на най-добрата ми приятелка, че ме обича даже. Но дори това се наложи аз да му призная първа, било то и да съм го изпреварила с няколко мига той да го каже. Номерът е, че аз го казах първа. После, когато съм му го казвала (а това можете да сте сигурни е било дяволски рядко, защото знаех, че не е по тези неща), съм получавала в отговор само едно "и аз теб". Което беше приемливо, преди веднъж просто да ми отговори с едно мхм. Това ми беше като шок и много време след това ни беше трудно да се оправим или по-скоро на мен сякаш ми беше трудно да се доверя, защото не очаквах такъв безразличен отговор, било то и да го е казал без да иска и да ми се извини много пъти тогава. Често ми се е случвало да плача заради него, главно защото не може да ме разбере. И има още нещо: имам чувството вече, че ме има за даденост. Ако се сети да се държи мило и да ми казва мили неща, то е когато сме в по-оптегнати отношения. Тогава ми казва колко държал на мен, че съм била неговото щастие, че искал нашата "приказка" да продължала без край, че наистина ме обичал от дъното на душата си. После пак загърбва всичко. А да се сети да ми каже нещо подобно без да сме в напрегнати отношения? Да-да... И не се усеща. Може би искам прекалено много. Но в тази връзка съм вложила много, не говоря за подаръци и пр., говоря за психическо и физическо здраве (получих проблеми и със стомаха, защото отслабнах доста от нерви). Усещам, че колкото и добър приятел да е, въобще не знае как да се държи като "гадже". Дори и да съм имала много щастливи мигове с него, дори и да го обичам наистина много и да не мога да си се представя с друг, да целувам чужди устни и пр., с него просто страдам, страдам от това, че не ме разбира, страдам от различията помежду ни. Въобще не искам да се разделям с него, вярвам, че това ще е едва ли не човекът, който ще остави най-голяма следа в съзнанието ми през живота ми, но в същото време всичко ми е толкова объркано... Дори общите планове за когато сме в университет да се опитаме да правим опити да сме в едно ощежитие и дребни мечти да сме си само заедно далеч от другите не могат да ми помогнат да спра да мисля, че много от нещата са по-скоро неща казани и направени, когато той е бил подтикнат от емоции и от това, че не иска да е сам, че иска да ме задържи...
Виждам, че постът ми стана адски голям... Но се опитвам да подредя всичко в главата си, а и искам чуждо мнение и съвет за това, което мисля, че ще стане трудно, ако някой не е запознат горе-долу с фактите. Ще бъда благодарна на всеки, който ми отговори...