Любовта


Любовта рядко остава скрита в нас. Тя е сред най-могъщите модуси на душата и непрекъснато търси своите обекти, за да ги завладее.

 Николай Бердяев

Според Бердяев, полът и любовта се преплитат, но са различни. Докато полът е родова стихия, в която няма нищо индивидуално, то любовта е лична и насочена към единственото, неповторимото, незаменимото лице. Любовта не търпи подмяна на личността, а половото влечение лесно приема замяна.
В тясна връзка с любовта се намира ревността. За Бердяев тя е тирания на човек над човек. Особено страшна, според него, е женската ревност, която превръща жената във фурия. Той смята, че това се дължи на факта, че за разлика от мъжката любов, която е частична и не обхваща цялото му същество, женската е по-цялостна. Затова в момент на ревност жената временно става като луда. За Бердяев жените са по-лъжливи от мъжете, защото лъжата е самозащита, изработена поради историческото безправие на жената, откакто патриархатът е победил матриархата.
Бердяев стига до извода, че любовта винаги е насочена към индивидуалното и конкретното. Затова тя не може да бъде отвлечено – духовна, а може да бъде само духовно – душевна. Отвлеченото, откъснатото от душевното и телесното духовно начало не е в състояние да роди любов към живо същество. Истинската любов се определя от отношението на личност към личност, защото тя е междуличностна.
Разширявайки анализа си на любовта, Бердяев смята, че може да се говори и за друга любов, не само между хората – любов към идеите, към ценностите, истината, справедливостта, красотата, науката, изкуството. Наличието на такава любов кара човека да я поставя по-високо от любовта към ближния. Той се противопоставя на този вид любов, която включва в себе си абстрактна любов към човека и човечеството. Тя е любов към далечното. За Бердяев тази любов е фалш и лъжа. Оттук и неговият извод, че любовта към нещо далечно е безбожна и безчовечна. Любовта към истината трябва да бъде и любов към човека, и обратното.
Една благородна цел или идея може да донесе много злини.


 Зигмунд Фройд
Фройд обвързва любовта с реализирането на либидото. Затова за него влюбеността представлява преминаването на голяма част от азовото либидо върху обекта. Според него душевният живот се владее от три полярности : субект( Аз) – обект (външен свят); удоволствие – неудоволствие; активност – пасивност. Според Фройд в началото съществува една първична психична ситуация, когато субектът Аз и обектът(външен свят) са слети. Така на лице е нарцисизмът, а възможността за задоволяване е автоеротична. По-късно външният свят започва да се възприема като източник на удоволствие. В този случай казваме, че обектът е привлекателен, че го обичаме. И обратното, когато обектът е източник на неприятни усещания, той е противен и го мразим.
В анализа на любовта Фройд не само показва нейната вътрешна противоречивост, но и различни степени на нейната интензивност. Това най-добре личи при обектите, които служат за себесъхранение – подчертаваме, че имаме нужда в някаква степен от тях и даваме израз на по-различното си отношение чрез употребата на думи, които означават много по-слаба степен на обич – харесвам го, приятно ми е.
Това дава основание на Фройд да смята ,че думата любов все повече преминава в сферата на чисто удоволственото отношение на Аза към обекта и най-накрая се фиксира върху сексуалните обекти и върху обектите, задоволяващи потребносттите на сублимирани сексуални нагони. Докато в употребата на думата мразя, единственият решаващ момент е наличие на неудоволствие.
Фройд посочва ,че предварителните стадии на любовта представляват временни сексуални цели, докато сексуалните нагони преминават през сложно развитие. Като предстадии той различава поглъщането и изяждането, които са вид любов, която се съпровожда от прекратяване отделното съществуване на обекта – може да се нарече амбивалентна. По-късният стадии- предгениталната садистично-анална организация, при която стремежът към обекта се проявява под формата на желание за завладяването му, при което е безразлично, дали ще бъде увреден или унищожен. Този предстадий почти не се различава от омразата. Едва с установяването на гениталната организация любовта става противоположност на омразата.
Фройд смята, че любовта в повечето случаи е амбивалентна- съпътства се от чувството на омраза към същия субект. Примесената в любовта омраза отчасти се дължи на реакция на отхвърляне от стана на азовита нагони, които могат да се позовават на реални и актуални мотиви. И в давата случая нейн извор са себесъхранителните нагони. Когато любовната връзка секне, на нейно място не рядко се появява омраза, което създава у нас впечатление за преобразяване на любовта в омраза.
 Ерих Фром
Фром смята, че да обичаш, не е проста работа, тъй като е трудно да намериш обект, когото да обичаш или да те обича. Той смята ,че желанието за междуличностно единение е най-силната влечение у човека. Без обич човечеството не може да съществува нито един ден.
Фром смята, че обичта е позиция, ориентация на характера, определяща връзките на едно лице със света като цяло, а не с един обект на обичта. Ако човек насочва обичта си само към даден индивид и е равнодушен към другите хора, неговото чувство не е обич, а симбиотична привързаност или разширен егоизъм.
 Обич между родители и дете
Според Фром детската обич се придържа към принципа – обичам, понеже съм обичан, а зрялата – обичат ме, защото обичам. Детската любов казва: обичам те, защото се нуждая от теб, а зрялата – нуждая се от теб, защото те обичам.
През първите си години детето е силно привързано към майката. От ден на ден обаче то става все по-самостоятелно, в замяна на което взаимоотношенията с бащата нарастват. Майката е домът, тя е природата, почвата, океанът. Бащата е светът на мисълта, закона, реда, той е този, който учи детето и го извежда по пътя към света.
Развивайки се, детето става зрял човек, и стига до момента, когато в себе си има майчината и бащината съвест. Зрелият човек не е зависам от родителите, а ги е пресъздал в себе си. Той е вградил майчината съвест в способността си да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Само синтезът на тези две тенденции създава предпоставка за душевно здраве. Нереализираното единство води до неврози и депресии.


 Братска обич
Според Фром братската обич е насочена към другите човешки същества. В нея се въплъщават единство, човешка солидарност и единение. Обичта към безпомощния, към бедния и към непознатия са началата на братската обич.


 Майчина обич
Майчината обич се изгражда върху принципа на неравенството, при което единият се нуждае от помощ, а другият му я дава. Този алтруистичен и самопожертвователен характер на майчината обич, кара Фройд да я приеме за най-висша форма на обич и за най-свята от всички емоционални връзки.
Той смята ,че един от факторите за майчината обич е нарцистичният – доколкото чедото й все още представлява част от нея, обичта и пристрастието й биха могли да се приемат за удовлетворяване на нейния нарцисизъм. Друго обяснение може да се напери в майчиното желание за власт и притежание – детето е напълно зависимо от майчината воля.
За Фром тези мотиви не са така универсиални, както желанието за превъзходство – една от най-съществените потребности на човека. Той изпитва нужда да бъде създател, а не създаван. Много са начините за постигане на удовлетворение в това отношение – най-лесният и най-естественият е майчината грежа към нейната рожба.
Раздялата на майката с детето е трудна и изисква умение да даде всичко, без да иска нищо друго освен щастието на лйбимата дете.


 Еротична любов
В определена степен еротичната любов се смесва с влюбването, което довежда до събаряне на съществуващите прегради между двама души. Фром смята, че тазе връзка на внезапна интимност е краткопрайна, тъй като вече няма бариера за преодоляване. Поради липса на такава повечето хора бързо опознават и изчерпват както своята, така и тази на своя партньор. За тях интимността се създава предимно чрез сексуалните контакти. И понеже изживяват часовете на раздялата главно като физически отсъствие на партньора, физическата връзка е достатъчна за преодоляване разстоянието между двамата.
Фром изтъква, че хората трябва да се стремят към сближаване и опознаване чрез споделяне на лични преживявания, надежди, тревоге. Така постепенно се задълбочава връзката и става по-трайна. Липсата им ги отдалечава един от друг и те се насочват към нови хора, нова любов, към която се тръгва винаги с илюзията, че тя ще бъде по-различна от предишната. Тази заблуда се поддържа от измамливия характер на сексуалните желания.
Самото сексуално желание не се ограничава само до физическа хотребност, а то може да се подсилва от самота, желанието да покоряваш и да бъдеш покоряван, от суета или от любов. Когато любовта подбуди желнието за физическа близост, физическата взаимност е придружена от нежност.
Сексуалното привличане създава моментна илюзия за единство, но без любов такова единство остава чуждите помужзу се души тъй далеч, както са били и преди.


 Да обичаш себе си
За Фром обичта към другите и обичта към нас не се изклюват взаимно. Да обичаш другите, не може да бъде добродетел, а обичта към себе си не е порок. Друг е въпросът, че в даден момент може да преобладава себелюбието. При него човек се интересува само от себе си, изпитва удоволствие да взема, а не да дава.


 Обич към Бога
За Фром обичта към Бога не е по-различна от другите видове обич. Във всички религии Бот представлява най-висша ценност, най-желаното благо.
Според Фром в доминиращата на Запад религиозна система обичта към Бога по принцип не се различава от вярата в Бога. Тук определено обичта към Бога е предимно проява на мисъл. Докато в източните религии и в мистицизма обичта към Бога е изживяване на интензивно чувство на единение, неделимо свързано с изява на тази обич във всяка форма на житейско поведение.



 Мигел де Унамуно
Според Унамуно когато тръгва да се реализира, любовта търси посредством любимия нещо, което е отвъд него, и понеже може да не го намери, се отчайва. Това отчаяние настъпва, защото пределът би бил краят на любовта, а тя иска да обземе все повече неща и страни. И ако не ги получи от един човек, тя се насочва към завладяването на друг. Това е така, защото е свойствено за любовта да се надява и тя се подхранва само с надежди.
Анализирайки характера на любовта Унамуно смята ,че най-често тя се обвързва с плътската любов между мъжа и жената. Тази особеност на любовта не позволява да бъде сведена нито до чистия разум ,нито до чистата воля. Тя е по-соро желание, чувство, тя е нещо плътско дори и в духа.
Плъткото в любовта кара любовниците да се стремят към притежание един друг, което в един миг се превръща във взаимен егоизъм. В резултат на него всеки един от любовниците е за другия пряк инструмент за удоволствие и косвен за увековечаване.
От плътската любов възниква духовната и изпълнена с болка любов. Тазе друга форма на любовта се ражда от смъртта на плътската любов. Духовната любов обединява душите им , само когато са изстрадали една и съща болка. Оттук и основният извод на Унамуно – да обичаш значи да изпитваш състрадание и ако телата се свързват чрез насладата, душите се свързват чрез мъката.
Най-висш израз на тази любов е майчината любов, която не е нищо друго освен състрадание. Като цяло любовта на жената е майчивска – тя се отдава на мъжа, защото чувства, че желанието му го кара да страда.
За Унамуно коркото любовта епо-състрадателна, толкова е по-силна. Духовната любов насочена към самия себе си е егоизъм. А когато тя е насочена към другите хора, ние персонализираме всичко и любовта ни няма да има граница. Това, което насочва нашата любов към Бога, е надеждата. Защото любовта към Бога е преди всичко надежда, вложена в него.