Цитирай Първоначално написано от Freeminded
Може в еуфоричното начало да съм бил прекалено отегчителен, но се радвам, че има и такива, които са го прочели.

Ами не знам... Случвало ли ви се е да забравяте кой ден от седмицата е? А случвало ли ви се е да забравите дори кой клас сте? По цял ден мога да си втълпявам, че съм 10 и когато хората ме питат да казвам "10" и в края на деня чак да се плесна в челото "опаа, аз съм 11ти, какво постоянно повтарях 10ти?" Но недоразумения стават, тъпото че хората ми губят доверие по този начин. Не искат да разчитат на мен за нищо, колкото и добър приятел да съм им, защото просто не мислят, че бих се справил с елементарното. Било то да им дам нещо на заем или да им помогна с абе... нещо. Но както и да. Не съм дребнав, може би защото съм винаги отнесен и нищо в ежедневието не ми прави сериозно впечатление. На моменти както каза обаче мога да съсредоточа цялото си съзнание върху нещо толкова просто и маловажно като някоя натрапчива мисъл, която се мъча да изкарам. Но клкото повече се мъча, толкова повече ми се втълпява в мислите, че накрая единствения вариянт да я разкарам е като изчакам края на деня, заспя и до следваща сутрин очаквам да съм я забравил... Със сигурност не става, факт - пиша това точно защото сигурно съм усетил, че натрапчивите ми мисли са постоянно с мен. Ако забравях за тях, нямаше да им обърна внимание в горенаписаното.
Цитирай Първоначално написано от oTPoBHa
за някои хора да си по-различен означава да мразиш.
Много ми хареса това, което каза. Абе истина, до която стигнах прекалено късно. Не знам дали тълуваш казаното от теб по начина по който и аз, но за мен е аболютно вярно, че хора които не те познават и
те смятат за странен, предпочитат да те мразят от колкото да си дават усилията да те опознаят. Ама наистина, неоходимо ли е да се интересуваш от това което някакви злета си мислят за теб, когато има хора които наистина те познават и ценят макар и да са малцина.
Но има дни, в които дори най-близките не могат да те разберат, а те е страх да се опиташ да им споделиш. Страх от това, как биха реагирали, страх от това, че могат да се отдръпнат от теб...Никога не може да си напълно искрен, но аз не опитвам да се крия. Винаги държа на искреността на поведението, може да не казвам всичко пряко, но съм естествен. А възможно ли е да съм прекалено естествен, възможно ли е
да нямам проблеми в главата, възможно ли е пък другите да са същите като мен, с изключението че са по-дискретни в това, което представят за себе си? Възможно ли е те просто да не искат да признаят това, което аз признавам до някъде чрез цялата ми личност - маниери, изказ, навици, външност? Дали прикриват винаги нещо от себе си в стремежа да бъдат "нормални"? Дали аз трябва да прикривам нещо в себе си, за да бъда нормален...

Боже не знам какви ги пиша, не ми е присъщо...
А си и давам сметка, че темата вече ви изглеждам твърде странна. Може би защото аз съм странен, ама какво може би. Явно съм странен, явно нещо понякога не е наред, но явно по ме кефи да споделям с хора, които не познавам както може би и повечето от присъстващите във форума...
Никога не се знае къде ще се намерят хора да те разберат..
днес мислих сериозно върху поведението си и достигнах до извода, че това са първите признаци на лудостта.. тук всичко си има значение - отношението на хората към теб, факта, че вече си свикнал да правиш едно нещо и не можеш да спреш - това според мен е по-опасно и от най-тежкия наркотик, едно такова чувство на изолираност.. и пълно безразличие на всичко случващо се около теб. знам, знам за какво говориш. Сам се опитваш да си поставяш граници, но винаги ги надхвърляш. защото когато човек е прескочил една граница, продължава да прескача и следващите. вече знае.. какво пък.. не може да бъде по зле от.. онзи път, когато.. да. около мен е пълно със "странни хора" , но вече започвам да си мисля - какво толкова им е странното. ама те са си разни обикновени и съвсем нормални хора които пият пушат и друсат.. какво му е странното? вече почти не познавам човек, който да не го прави. даже и малките деца започнаха да го правят.. кво да ги праиш, тяхна си работа. е така никой не може да те разбере. и понякога това те жегва някъде вътре че може би наистина и никой няма желание да го прави.. даже и най близките ти хора. понякога си мисля какво ли е да живееш в лудницата.. там май ще се окаже най-нормално funfunfun но хубавото е, че винаги можеш да си намираш развлечение, за да се отървеш от натрапчиви мисли, както аз правя .. правиш неща, които ти носят удовлетворение. съвсем сериозно - понякога като зачета някоя книга и мине време, после спирам да чета и не знам къде съм.. обаче въпроса си остава - дали това е нормално човешко поведение или граничи с лудост? ако да, значи сме луди.. хахаха