Мечтаейки за любимото момиче, която може би не ме харесва - реших да попиша малко. За утеха.А може някой да се вдъхнови.
Монологът на Аз-ът и Разумът в мен.

А: Отново?

Р: Този път няма да има болка.

А: Защо?

Р: Спомняш ли си, когато си мечтаеше „няма значение, дали ме обича или мрази, защото единствено мисли за мен” – всичко беше нормално с изключение на Теб, защото Ти бе сляп. Имаш ли въпрос? Какъвто и да е?

А: Каквото си поискам ли?

Р: Всичко.

А: Случва се, дори не мисля, но се случва. Какво си се случва?

Р: Тя.

А: Тя !? - Искрата, спусъкът? Неволно запален фитил и хиляди тонове, нищо неподозиращ, тротил очакват ...

Р: Миналото е непоправимо, само глупаците се връщат там.

А: Тя съществува ли?

Р: Разбира се, че съществува. Тя съществува. Тя е въплъщението на Душата.

А: Тя съществува ли така, както аз съществувам?

Р: Ти не съществуваш.

А: Аз мисля, че съществувам? Аз осъзнавам съществуването си. Аз съм се родил и ще умра. Аз заемам точка от пространството, две тела не могат да съществуват едновременно в една и съща точка на пространството.

Р: Няма значение, Тя съществува.

А: Тя ще изчезне ли... някога?

Р: Разбира се, че не. Как може тя да изчезне? Следващия въпрос.

А: Съществувахме ли с Нея?

Р: Това е, Ти, никога няма да разбереш. Дори когато всичко свърши и си на 90 години, все още няма да знаеш да ли отговора може да е бил „да” или „не” и това ще бъде нерешена загатка за ума ти, която ще продължава да те измъва.

по мотиви от Оруел-1984.
http://www.orwelltoday.com/how.shtml