Здравейте, пиша в този форум, защото виждам, че тук се пише, чете и отговаря. А аз просто имам нужда да споделя нещо и да знам, че някой ме е чул. Може би щях да се справя със ситуацията, в която съм изпаднал, ако имах с кого да поговоря, но уви! Сега да ви кажа какво се случи с мен и кое ме кара да мисля, че любовта остава несподелено чувство за някои хора. Аз съм на 21 години и май не съм вече тийнеджър, но физически и психически още се чувствам като такъв. Развивах се по-бавно от връстниците ми, дори сега често ме питат "Имаш ли 18?" и заради това си изградих комплекси, които все още се опитвам да преодолея. Та това лято (м. август) си намерих работа като продавач в един голям магазин (там започнах с идеята да изградя от себе си общителна личност заради контактите с много хора) и там се запознах с колежка, която е невероятна сладурана, красива е, много е секси и е толкова мила и сърдечна, че направо всеки може да се влюби в нея. Аз си прецених шансовете още в самото начало, т.е. нулеви и си казах, че тя ще ми бъде просто колежка (да уточня също, че тя е с две години по-голяма от мен и си има сериозен приятел). Обаче момичето реши, че съм голям сладур (не знам все още как го разбира това тя), много пъти е идвала при мен (ние работим в различни помещения) и ми е казвала "голям си сладур/много си сладък", галейки ме с ръка! Казвала ми е, че ме харесва, че имам хубави очи и ме е хвалила пред другите колеги. За три месеца тя достатъчно ме предразположи не само да я харесвам, но и да се влюбя в нея. Сега може би си мислите, че съм плах и дори малко глупав, че още не съм направил крачка, но просто тя си е такава - мила с всички (тя е Везни, а аз - странен Водолей). Големият ми проблем е, че тя не знае, че съм влюбен в нея. Намеквал съм й, опитвал съм се да й направя комлимент, но не и насаме, защото не зная нейния график, тя не си ползва Skype и ако трябва да й кажа нещо, то трябва да е в работно време, което за мен е рисково (работата ми се следи, а освен това бързо се разнасят слухове). Досега съм й посветил три стихотворения и не съм сигурен дали да й ги дам, защото така трябва да й се обясня, а ме е страх, че тя ще промени отношението си към мен, т.е. няма да отвърне на чувствата ми и вече няма да ми обръща толкова внимание. А тези мигове, когато тя е покрай мен са толкова ценни за мен... Всяка нейна усмивка ме изпълва с желание за живот, всеки път, когато ме погледне, ми става приятно, че аз, който толкова години съм бил пренебрегван и съм оставал незабелязан, сега съм обект на нечие внимание. Имам чувството, че тя ми е сродна душа, душа - близнак. Имам чувството, че с нея мога да се разбера само с един поглед. Харесвам всичко в нея и всеки ден, когато почивам или когато тя почива, просто е празен, пуст и отчайващо отегчителен. Напоследък настроенията ми се променят толкова често, че както редувам депресия и неземно щастие, някой специалист може да ми изпише диагноза "невменяем". Но любовта е лудост, нали..., а какво тогава е несподелената любов? Колко ли пъти съм се питал - как може точно това момиче да харесва нещо в мен и то да е недостатъчно, как мога аз да я спечеля, като си има сериозен приятел и като не мога да й дам почти нищо друго, освен любовта си? Защо ми се случва всичко това в момент, когато работя и уча редовно, издържам се сам, нямам все още стабилен живот и единственото нещо, което може да обърка всичко и най-вече живота ми, се казва ЛЮБОВ. Най-неприятното е, че няма с кого да споделя любовната си мъка. Нямам приятели, които познават нея и единственият човек, с когото мога да говоря е тя, а такава възможност все не може да ми се отвори. А отвори ли ми се, се опасявам, че ще се откажа. Просто толкова ми се насъбра в главата, че всяко нещо, което правя, може да излезе голяма глупост. Това чувство "несподелена любов" вече ми се случва за втори път /първият беше в трети клас / и не знам дали ще мога да го преодолея. Зачетох се в подобни теми във форума и най-честият съвет беше "не е само тя, има и други, гледай напред". Но как да погледна друго момиче, след като веднага го сравнявам с нея и едва ли не момичето не го забелязвам. Вече дори ми се случва да припозная гласът й, смехът й и дори самата нея в далечината и само заради това, че копнея да я чуя, видя, а да не ви говоря как ми се иска да я грабна и да я понеса нанякъде, и да си я прегръщам, и да й се радвам...
Ами това е моята мъка, благодарен съм на всеки, който е прочел тази тема и се надявам да не са много тези, на които им се е случвало или ще им се случи да изпитат това чувство несподелената любов. УСПЕХ В ЛЮБОВТА!