Ами аз си имам любим, имам си и приятели, имам си семейство... Идилия, нали? Само ако не беше брат ми, който реши да ходи както винаги като малоумен бронтозавър и да стъпче подаръка за любимия човек, след това, когато му се скарах, да не чуя нито 1 "извинявай", а и на всичкото отгоре "Ей сега как щях да те ударя, ако не се бях сдържал...". Да не говорим, че е 2 години по-малък от мен, но пък е 183 санта, при моите 168. Защо се ядосвам толкова ли? Ами затова, защото той за един миг прецака неща, за които съм се старала със седмици, в които съм вложила част от душата и сърцето си, с които са били свързани мечтите ми напоследък. След това се изпокарах по 2-3 пъти жестоко с майка си и с баща си. Какво остана? Изпаднах в такова настроение, че усмивката на лицето ми (имам предвид истинската) щеше да е чудо. Не съм излизала, а и не искам. Сякаш като стъпка това, в което съм вложила толкова грижи, стъпка и сърцето ми. А очаквах тази Коледа да е най-хубавата, ама както се казва - шанс...