Ето, случи се, толкова неочаквано... Дори в моментите, когато бях подготвена да се случи най-страшното (макар че едва ли човек може да е подготвен за това) имаше някаква малка надежда. Тя оцеляваше докрай и водеше след себе си новото, обещаващо начало. И така...до следващия път, когато се наложеше да се пренастроя, да събера сили, за да се преборя с поредното препятствие, да превъзмогна мъката и да започна да пиша сценария за следващия епизод от нашата история. Прекалено много рани получих, докато се търкалях по трънливата пътека от Рая до Ада и обратно. Но знаеш ли, уморих се от това безспирно лутане. Навярно и ти. И въпреки всичко имах надежда, че и този път ще успея да запълня дупките по пътя, който ни свързва. Ала надеждата... да, тази, която ме спасяваше безброй пъти, вадеше ме от бездънните пропасти, не позволяваше да загубя волята и духа си, точно тя ме предаде, подведе ме. А ти, който до онзи ден ме убеждаваше, че трябва да забравя всички наши спорове, да оставя всичко в миналото и да мисля за настоящето и бъдещето, който разправяше как въпреки всичко, през което сме минали, не искаш раздяла, че не си представяш дори и седмица без мен, че любовта е по-силна от разни злободневни проблеми....и изведнъж реши, че трябва да спрем дотук. Да, може би така ще е по-добре и за двама ни, но недоумявам как може човек да промени мнението си за толкова кратко време.... Чувствам се слаба, че не успях да преборя и тази неволя, че изобщо позволих да се стигне дотук, съзнавам, че вината е повече моя. За минали неща не съжалявам, да - смазана съм, но въпреки това няма да се примиря.
Убедена съм, че това не е окончателното решение, не е последната дума, защото знам, че ме обичаш.
Я, май отново се появи надежда... Чудя се дали да й се доверя и този път...

Изобщо не знам защо пускам темата, просто искам да споделя с някой...