литературо-интерпретативно съчинение

[kateto_zlatica]

Много спешно ми трябва литературно-интерпретативно съчинение на тема:Усещането за свобода в стихотворението ''Потомка''

[sherry]

http://209.85.135.104/search?q=cache...=bg&lr=lang_bg

БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ДУХОВНАТА СВОБОДА КАТО ЖИТЕЙСКИ ИЗБОР
В началото на XX век българската поезия е онова изкуство, което най-ярко и най-пълно разкрива духовните търсения на личността, осъзнала себе си като един неповторим индивидуален свят. Мислите и чувствата, терзанията и надеждите, разочарованията и копнежите, неувереността и вярата, намерили израз в поетичните творби, създават представата за новия човек на новия век, който желае да осъзнае заобикалящата го действителност, да намери верния житейски, път, да осмисли своето място в битието.
В поетичния свят на българската литература за първи път жената творец заема своето достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да представи пред света женското светоусещане. Елисавета Багряна е първата българска поетеса, която поставя като основни мотиви в творчеството си проблемите на жената и определя мястото й в един суров и безкомпромисен свят. В стихосбирката „Вечната и святата” Багряна създава образа на вечната жена - любяща и изискваща, смирена, но не примирена, изпълнена.с мечти и копнежи по красивото и непостижимото, създаваща и съхраняваща извечното и изначалното - тайнството на живота. В едно от най-представителните стихотворения за тази стихосбирка - „Потомка”, е разкрит вечният човешки стремеж към духовно съвършенство, към волност и простор. Свободата е съзнателният житейски избор на личността, защото е най-висшето проявление на човешката воля. Традиция, настояще и бъдеще се събират в едно - в съдбата - на героинята, която е едно - временно наследничка на изконно родовото и личност, отричаща сковаващите рамки на традицията. Разкъсала оковите на времето и пространството, тя се превръща в символ на вечното търсачество и на освободения от условности дух.
Заглавието на стихотворението отвежда към мотива за родовите корени, за съхраняването и онаследяването на родовата памет. Човекът изгражда своите нравствени устои в рамките на семейството и рода. Той е частица от живота, който е съществувал и преди него и който ще съществува и в бъдеще. Като част от вечния житейски кръговрат, личността трябва да приема традицията и да я предава на поколенията, като я.следва в своя житейски път. Лирическата героиня на Багряна обаче категорично отрича познатите белези на традицията -тя не носи съзнателното познание за предците си, те са някъде далеч в миналото, непознати и незнайни, и като че ли нямат нищо общо с нейния живот. Двойното отрицание - „няма”, „не знам” в първата строфа категорично поставя границата между минало и настояще. Героинята не се нуждае от подкрепата на миналото и рода, за да изгради същността си. Не й липсват родовите предания, натрупаният житейски опит, мъдростта на предците. Чужди на същността й се оказват такива символи като „прародителски портрети” или „фамилна книга”. Светът принадлежи на настоящето, изгражда се и се променя непрекъснато. Той сякаш е загубил връзката си с миналото и традицията. Настоящето не изисква преклонение и подчинение на родовите закони. Героинята живее в настоящето и спокойно изповядва:
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Като че ли са скъсани връзките минало -настояще, род-личност. Началото на творбата внушава откъснатостта на героинята от рода и традицията. Приглушената памет на времето не е предала най-ценното - заветите, мъдростта, духовните търсения на предците. Но, оказва се, че така е само на пръв поглед. Дълбоко в душата на героинята съществува истинската, неунищожима и незаменима с нищо кръвна връзка, свързваща с миналото:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя осъществява онази дълбока свързаност със земята и рода, която формира духовната същност на личността. Тази неосъзнавана напълно връзка предопределя нравствените и духовни търсения на героинята. Антитезата, въведена с противопоставителния съюз „но”, променя насоката на размисъла за ролята на рода и миналото в съдбата на човека. Душевността на героинята е изтъкана от бунт и грях, от неутолим стремеж към свободата. Бунтът определя житейската й позиция. Тя не желае да приема наготово действителността и да се подчинява на общоприетото, но е готова да наследи онова, което лично е осмислила като ценност. Тя притежава вътрешната свобода да надмогне сковаващо тесните рамки на ежедневието и да полети чрез мечтите си към други духовни измерения. Бунтът води към бъдещето, но той връща героинята и към изначалното - „към греха ни пръв”. Кръвната връзка говори, че нарушаването на традициите, бунтовничеството и неподчинението са съществували далеч назад във времето. Грехът задължително е свързан с любовта и свободата. В името на любовта прародителките са прекрачвали отвъд позволеното. Грехът е начин да следваш повелята на сърцето и да осъществиш себе си. Греховността, заложена в духовната нагласа на предците, се предава от поколение на поколение и създава неспокойни, непокорни личности. Потомката усеща гневната кръв в жилите си, онази кръв, която някога е повела „прабаба тъмноока" в нейния бунт срещу света и която я е направила волна личност, изцяло отдадена на живота и на любовта. Престъпила традицията, прародителката е достигнала най-ценното - духовната свобода. Лирическата героиня е онаследила тази сила на духа, смелостта и вярата в себе си. Тя се възхищава от куража на предците, които в името на любовта -и свободата са дръзвали да напуснат спокойствието на дома и рода, да отхвърлят познатото и да приемат неизвестното. Свободолюбието е определяло техния житейски избор. Бунтовничеството ги е правело различни - личности, способни да се борят за щастието си. Но щастието е греховно, то не е свързано с родовите традиции и вековните ценности. А грехът е свързан с изкупление. Поколенията носят вината на предците си, но онаследяват и копнежа по волността и свободата. Бунтът, заплащан дори с цената на живота, отвежда към свободата. Много романтика се крие в картината на волните поля, които приемат волните и свободолюбиви хора, символ на любовта и силата на живота:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятъра, следите изравнил.
Героинята следва уверено избрания житейски път. Тя е победила не традицията, а лицемерното следване на вековното, непроменимото:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля...
Потомката е свободна личност. Минало и настояще, традиция и търсачество се преплитат в нейната душа. Тя следва твърдо свободно избрания си път - да продължи житейските си и духовни търсения, водещи към свободата. В стихотворението понятието свобода е осмислено с конкретни представи - необхватните поля, конския бяг, волния глас, вятъра, крайдунавските равнини. Понятието свобода е изпълнено с романтизъм и несъмнено е най-голямата ценност за личността. Всяко житейско решение се постига с колебание, неувереност и размисъл. Многократно повтореният глагол „може би" говори за условност на изповедта, но не и за слабост на характера. Неспокойният дух на лирическата героиня търси верния път, а увереността, че ще го открие, е ясно доловима. Тя е силна личност, потомка на силни прадеди:
Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... Истините се постигат трудно, с цената на много усилия и упорита ежедневна борба за отстояване на собствените позиции. Грешността и коварството правят героинята част от вечното женско начало, сродяват я с миналото, разкриват необходимостта жената постоянно да отвоюва своето място в живота. Грешността е продължение на онзи първи грях, родил се от бунтовната кръв и непримиримостта с посредственото в живота. Грешността и коварството са заложени в женската-природа. Дали ще стигнат силите на героинята да извърви достойно своя житейски път, да следва повелите на кръвта и да отстои правото си на избор, стремежа си към свобода? Дали крехката женска природа е способна да поеме тежестта на житейското бреме:
може би сред път ще се сломя
Съмнението винаги съпътства духовните търсения. То е присъщо на духовно богатите личности. Лирическата героиня знае, че най-важното е себеоткриването и себе отстояването. Много препятствия трябва да бъдат преодолени, за да се постигне истинско удовлетворение. Но потомката носи ясното съзнание, че лесни пътища няма, а тя ще запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на вечното и непреходното - родната земя.
Стихотворението „Потомка” е дълбоко осмислена изповед на жената, търсеща своето място в света. Багряна стига до най-съкровените кътчета на женското съзнание и открива скритите копнежи и надежди. Жената с богата и сложна душевност твори красотата в живота и съхранява любовта. Новаторството на стихотворението се крие в точно намерената и осъзната връзка между жената и земята-майка - еднакво призвани и предопределени да създават и да съхраняват живота.
Дълбоката емоционалност, присъща на цялото стихотворение, намира най-силен израз в последните стихове - пряко обръщение към най-святото за героинята - майката-земя:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Обръщението, съпътствано с епитетите „вярна” и „моя”, утвърждава неразривната връзка: личност - родовост, минало - настояще - бъдеще. Героинята се изживява като частица от вечната земя, прекланя се пред животворната й сила и е благодарна, че може да се нарече нейна „щерка вярна”.
Стихотворението „Потомка” създава новия образ на жената - искрена и освободена, следваща традицията и воюваща за изява на личната си позиция. Образът на жената в поезията на Багряна покорява с порива към волност и простор, със своето жизнелюбие и свободолюбие, с копнежа по непознати светове. Творбата доказва, че формирането и съхраняването на личността минава през родовата памет, но се утвърждава чрез непримиримостта, търсенето и намирането на свой житейски път. Свободата на духа е ценността, която сродява поколенията и събира в едно желания, мечти и копнежи.