В началото ми беше страшно тъжно. Една сутрин се събудих и си помислих как искам сега да заспя и да се събудя след 4-5 месеца, когато нещата ще са отминали... и после си казах "Животът не свършва с едно момче и една раздяла! На 17 животът ми едва сега започва!" Беше ми трудно, но знаех, че трябва да продължа, защото животът продължава със или без мен. Понякога бягах когато ми е тъжно - просто докато тичаш е по-трудно да плачеш, пък и се съсредоточаваш върху други неща и спираш да мислиш за раздялата. Прекарвах повече време сред хора и по-малко сама. И след 6-7 месеца в един момент осъзнах, че наистина вече съм го преодоляла - не забравила, а просто преодоляла. Вече не плача като си помисля за хубавите ни моменти заедно, не си мечтая да съм с него, защото знам, че няма смисъл - отново ще ме направи нещастна, едва ли се е променил, както твърди.