.
Отговор в тема
Резултати от 1 до 2 от общо 2

Hybrid View

  1. #1

    ''Зимни вечери'' на Христо Смирненски

    Спешно ми трябва кратък писмен отговор на един от двата въпроса: ''Какве чувства поражда образът на нощния град?'' или ''Какво е общото в образите на жените,децата,старците?''

  2. #2
    Виж това:

    ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ И НОЩНАТА КАРТИНА НА ГРАДА ГРОБНИЦА

    Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не
    изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята
    предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и
    Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или
    самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези
    години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка
    за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или
    самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът
    окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия
    и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
    Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската
    поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж -
    блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с
    жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и
    да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата,
    преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите
    стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на
    светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в
    стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава
    усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с
    изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в
    „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които
    асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите
    на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси -
    гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не
    градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат
    „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
    Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните
    мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност
    в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са
    типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и
    безтелесен, търси, но не намира покой.
    Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована -
    вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а
    външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия
    субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата
    съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи.
    Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита
    тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза
    от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като
    това действие е повторяемо:
    Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
    Полунощ ли е пак?
    Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на
    задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново
    смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили
    детското у себе си.
    ачва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“.
    Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
    ... оголени стени; неясно по стените голи;
    прозорец мъглив; мътни стъкла;
    С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
    зловеща песен; злорадствени песни;
    - а зловещо
    ехтят отчаяни въздишки
    и гладни плачове, и диви
    подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
    през стъклата процежда се
    плач на жена;
    едвам се мярна зрак - звездица
    и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
    над затвора двете звезди;
    Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
    под ледения дъх на нощта
    чертала е бялата зима
    неземни сребристи цветя.
    "Нощ" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
    Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими
    противоположности, като две различни начала на света и живота, така при
    Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при
    Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски
    вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите
    на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на
    бълнуването стоят в центъра на двете творби:
    Не искам още да умра!
    Тъй рано,
    тъй млад - о, нека поживея
    за тебе, майко, за родина
    и зарад нея... и за нея
    в дълбока жал, макар безплодно,
    живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
    пленници на орис вечна, зла -
    ледно тегне и души мъглата -
    на живота сивата мъгла.
    „Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
    Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни
    терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски
    остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят
    майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у
    Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява
    присъствието на образи със социални измерения.
    Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е
    градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак,
    градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети.
    Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който
    липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за
    стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога,цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от
    скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
    Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни
    вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви
    души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.
    Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си