Естесвено че баща ми ми помагаше. Че как иначе - аз, лудата, дето цял живот съм си живяла на сигурно да се оправям сама? После нещата се промениха - отделях от парите за седмицата за частни уроци, без знанието на баща ми. Живях с моя пр тогава, но реших , че той не няма да поеме моите разходи. Започнах работа тайно, но още на 2-рия работен ден - баща ми дойде като клиент в заведението. Поръча си чай и минерална вода. Беше адски неудобно за мен, но очевидно той не се притесняваше. Просто видя, че нещата се променят и всеки си тръгва по пътя. Седнахме и се разбрахме като големи хора и той предложи помощта си. Естесвено, че я приех. Но повече не се набърка. Остави ме да си бия главата сама. А аз сама, без морална подкрепа от страна на родителите ми, с моя прител ( да не го коментирам него) и се почна едно готвене, чистене, 6 пъти уроци седмично, училище, проекти. Заживяхме като едно семейство ( даже и ремонст правихме, защото наводнихме комшиите от една калпава мека връзка). Всеки се учи рано или късно и аз трябваше да се оправям за всичко сама ( не че било кой знае каква трагедия, но все пак не бях свикнала и ми беше като шамар). Станах даже домоуправител после . Приеха ме да уча право и постигнах това, което исках - най-вече да се разбера с родителите ми. Имала съм късмет, че баща ми изяви желание , а ако не беше така сигурно още щях да си бъда сервитьорка, но пък по-добре така отколкото истерии вкъщи, побоища и доживотен затвор. Оценихме се взаимно и днес наистина ги уважавам и обичам независимо, че не винаги са били прави ( вечерен час до преди да изляза на квартирата - 21ч ) . Отцялата тази работа разбрах че те " не са най-големият враг" и всеки може да се промени.