Спешно ми трябва помоща ви ;[

[OliverSykes]

1.Страдание и състрадание в цикъла "Зимни Вечери" от Христо Смирненски(ЛИС)

2.Обречената красотa в цикъла "Зимни Вечери" от Христо Смирненски(ЛИС)

Трябват ми спешно за утре..
Благодаря предварително!
x

[анонимка]

Страдание и съпричастие в цикъла “Зимни вечери” от Христо Смирненски
План за интерпретативно съчинение


І.Увод:
В своето произведение “Зимни вечери” Христо Смирненски представя по изключителен начин страданието на онеправданите хора.Той изразява съпричастие към техните мъки, защото знае, че животът им не е лек, че тези хора живеят в мизерия и всеки следващ ден е все по-труден за тях.

ІІ.Теза
МТ1: Страданието в цикъла “Зимни вечери” се открива навсякъде, защото бедните изпитват мъка постоянно и нямат надежда за по-добър живот.
МТ2:Лирическият герой изпитва съпричастие към тези страдалци, които не могат да живеят пълноценно.

ІІІ.Доказателствена част
1)Микротеза: Страданието в цикъла “Зимни вечери” се открива навсякъде, защото бедните изпитват мъка постоянно и нямат надежда за по-добър живот.
Разсъждения Доказателства
1.страданието на бедното семейство:
- на бащата
“безхлебен, / пиян пак, - бащата ругай: / и своя живот непотребен, / и своята мъка без край” – напълно отчаян, той забравя своите задължения на глава и опора на семейството
“едър мъглив силует”, “от помисли странни обзет”
- на децата - на майката “децата пищят и се молят” – те нямат шанс за щастлив живот, страдат гладни
“а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва” – няма сили да гледа как децата й растат в страдание,глад и мизерия


2.страданието на слепия старец и детето
- на стареца
броди тежко, неспокойно плава / накакво задгробно същество. / Той е – слепия старик се връща” – животът, изживян в страдание, си отива;бил е безсмислен и празен
- на детето
“с него натоварено дете” – няма шанс за по-добър живот;обреченото бъдеще на света

3.страданието на старухата и детенцето
- на старухата – животът й е отнел най-ценното – детето;за нея вече няма смисъл да живее
- детенцето – моли се за по-добър живот, въпреки че знае, че това е невъзможно
4.децата от последната картина – гледат как снежинките си отиват, а заедно с тях и техните надежди; те са лишани от детство

5.образите на града, мъглата, зимата и снега
- засилват усещането за страдание;преобладават черни цветове – създават усещане за изоставеност; зимата е символ на студа, който допълнително усложнява живота на бедните
- образът на снега – чист, но противопоставен на страданието на хората “безхлебен, / пиян пак, - бащата ругай: / и своя живот непотребен, / и своята мъка без край” – напълно отчаян, той забравя своите задължения на глава и опора на семейството
“едър мъглив силует”, “от помисли странни обзет”
“децата пищят и се молят” – те нямат шанс за щастлив живот, страдат гладни
“а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва” – няма сили да гледа как децата й растат в страдание,глад и мизерия
“броди тежко, неспокойно плава / накакво задгробно същество. / Той е – слепия старик се връща” – животът, изживян в страдание, си отива;бил е безсмислен и празен
“с него натоварено дете” – няма шанс за по-добър живот;обреченото бъдеще на света


“Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха”
“пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли”


“стоят две деца и се молят
и дреме в очите им скръб” – страданието е станало постоянен спътник в живота им
“и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят”
“черна гробница”, “пуст и мрачен”, “топола – призрак сякаш”, “сивата мъгла”, “безплътните й мрежи”, “непрогледна”, “мъгла жълто-пепелява”, “бледо синя мъгла”, “чертала е бялата зима”, “зимния сън”



“снегът, поръсен сбисерни искрици, / хрупка с вопъл зъл и глух”, “снежинки край тах се въртят”, “А бликат снежинки сребристи, / прелитат, блестят кат кристал, / проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал”
Извод1: Животът на социално слабите хора е изпълнен със страдание, което постоянно ги преследва.
Пр.изр.:Поетът изпитва състрадание към жертвите на несправедливия живот.
2)Микротеза:Лирическият герой изпитва съпричастие към тези страдалци, които не могат да живеят пълноценно.
Разсъждения Доказателства
- съпричастие към страдащите – лирическият герой се поставя на тяхно място, чувства се като техен брат и наистина им съчувства, че трябва да живеят в тази мизерия
- желание да почувства страданието, иска да се смеси със страдащите, за да види как живеят и да ги разбере по-добре “Братя мои, бедни мои братя - / пленници на орис вечна, зла - / ледно тегне и души мъглата - / на живото сивата мъгла...”



“Вървя край смълчаните хижи / в море непрогледна мъгла / и вечната бедност и грижа / ме гледат през мътни стъкла...”
Извод2:Страданието и мъката на бедните будят състрадание и съпричастност в душата на лирическия Аз.

ІV.Заключение
И1:Животът на социално слабите хора е изпълнен със страдание, което постоянно ги преследва.
И2:Страданието и мъката на бедните будят състрадание и съпричастност в душата на лирическия Аз.

[анонимка]

съжалявам ,но стана неподредено,защото беше дадено като таблица.ако искаш си дай скайпа да ти го пратя

[sherry]

Ето първата ти тема:

СТРАДАНИЕ И СЪПРИЧАСТИЕ В „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(ЛИС)
Разработката е от олимпиадата по БЕЛ, 2002 г.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

[OliverSykes]

Благодаря
Някой да има материали и за др-та тема ?
x

[Van4y]

Ето първата ти тема:

СТРАДАНИЕ И СЪПРИЧАСТИЕ В „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(ЛИС)
Разработката е от олимпиадата по БЕЛ, 2002 г.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

Абе това импретативоно съчинение ли е? ,че никаде не пише и аз затва да питам