Годините на България във Втората световна война



В края на 30-те години в Европа отново започва да се усеща мирисът на барут. Германският стремеж към ревизия на Версайското статукво привлича онези европейски държави, които се чувстват ощетени след Първата световна война. В търсенето на съюзници се включва и България. Англия и Франция са създатели на Версайската система, чието предназначение е да гарантира статуквото, а за България това е равносилно на запазване на нейната разпокъсаност. Английските пристрастия към Гърция и френските към Югославия и отчасти Румъния – израз на техните икономически и стратегически интереси, не оставят надежда, че двете ще подкрепят българските претенции за територии на покровителствани от тях държави. Германия се стреми към прекрояване на световното геополитическо пространство и не е обвързана с определена държава на Балканите. Нейната благосклонност към българските претенции ще се определя от готовността на България да заеме мястото, което германските политици са й отделили в своите планове.
На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и това е началото на най-кървавия световен конфликт. България е извън театъра на военните действия и това й позволява на 15 септември да обяви неутралитет. Той е продължение на политиката на необвързаност и мирна ревизия от междувоеннния период. Но тъй като българската икономика е тясно обвързана с германската, а въоръжаването на армията идва от Райха, управляващите съгласуват политиката си с Берлин и развиват връзките (най-вече икономически и културни) със СССР по примера на добрите германо-съветски отношения, създадени от сключения на 23 август 1939 г. пакт “Рибентроп-Молотов”. България се съобразява и с Англия и Франция, но отблъсква натиска им за обвързване на страната със съседите на антигерманска основа. Във вътрешнополитическия живот са извършени важни промени. Цар Борис разпуска 24-тото обикновено народно събрание, в което има авторитетни опозиционни сили с антигерманска ориентация. Новоизбраният парламент е хомогенен – от 160 депутати само 19 са от опозицията. Той е удобен инструмент за придаване законосъобразна форма на решенията, взети от монарха и правителството, начело на което на 15 февруари 1940 г. цар Борис назначава проф. Богдан Филов. През първата половина на 1940 г. привържениците на прогерманската ориентация се увеличават с всяка нова победа на германските войски, настъпващи в Западна Европа. Българската дипломация преценява, че моментът е благоприятен за връщане на Южна Добруджа. Франция и Англия нямат възможност да защитят Румъния, а Съветският съюз открито предлага помощ на България за ревизия на териториалното статукво и сам откъсва от Румъния Бесарабия и Северна Буковина. За българското правителство обаче съветската помощ е неприемлива по причини. На 27 юли 1940 г. в Залцбург Б. Филов настоява пред Хитлер Германия да внуши отстъпчивост на Румъния. Под германски натиск двете страни започват трудни преговори. На 7 септември 1940 г. те завършват с подписването на Крайовския договор, който връща на България Южна Добруджа. Това е успех за българската нация и за политиката на необвързаност. Поправената историческа несправедливост дава нова увереност, че сближаването с Германия е от полза за разрешаване на националния въпрос.
Германският пример се следва и във вътрешната политика – през декември 1940 г. е приет Закон за защита на нацията (Документ № 1), насочен срещу евреите. Той противоречи на българската традиция на етническа толерантност и разкрива стремежа на българските управници да се съобразяват с нацистка Германия.