Не умея да съм кратък и изчерпателен, обикновено разкривам половината си живот преди този, който ме слуша да стигне до същността на въпроса пък и някак си колкото повече пиша, сякаш толкова повече ми олеква.
Но спирам еуфоричния увод до тук и почвам със заглавието.
Та...
През целия си живот съм бил сам. Всъщност животът ми не е все още минал, но за 17те ми години не съм имал нито една връзка, разбирайте че дори не съм се целувал. Винаги съм имал проблеми в общуването с нежния пол. Не мога да общувам свободно с момичетата, съавайки въпрос за тези, които са ми харесвали. Винаги съм се страхувал от това да не бъда отхвърлен за това и никога не съм опитвал да "свалям" някоя. От една страна никога не съм претърпявал унижението да бъда отрязан, а от друга съжалявам, че е било възможно да опитам, но не съм знаел как да подходя. Твърде чувствителен съм и страха от това да стана център на евтини подигравки след неуспешна свалка винаги надделява. От време на време се е случвало момичета да ме харесват, но аз просто не съм знаел как да отреагирам, а пък и чесно казано дори не съм бил убеден в сериозността на намеците, които съм получавал и едва чак в по-късен момент съм събирал мислите си така, че да стигна до извода "ех, да, май имах шанс, но го пропилях, дейба".
Напредвайки във възрастта (ех, чувсвам се стар ;( ) ставам все повече гонен от натрапчивата мисъл, че ставам все по-задръстен гледайки моите връсници и опита им. Пораснах без да открия любовта и радостта от нея, гледам в миналото и само се самосъжалявам. Тези мисли ме спохождат всяка година! Още като бях на 15 вече се затормозявах с мисълта, че никога не съм си имал гадже и всяка следваща година си повтарях - "Край! За последна година съм така - сам!" - Е да, ама нейсе! Всяка следваща година все същия късмет. А минавайки все повече и повече време, все повече си мисля че вариянта да остана сам до края на живота си е много по-вероятен от колкото да си намеря момиче, което да обичам. Израствайки не само на ръст, но и на акъл наблюдавам връсничките си. Та те вече са жени! Не са момиченца, т.е. аз не мога да ги впечатля с нищо, не съм момчето, което може да се им хареса. Докато те мислят за сериозни момчета със силен или по-скоро властен и уверен характер на мъжкар, аз не мога да им го предложа заради липсата си на опит във всяко едно отношение що се отнася до двойките. Липсата на партньорка все повече се отразява и върху самочувствието ми, докато връсниците ми водят полов живот и обичат да споделят своя опит в компанията, аз се чувствам сдухан. Не мога да разбера какво може да ме разчупи. Казват, че жените преценявали на 10-та секунда дали мъжа "става" или не както и при нас мъжете. Не мога да разбера обаче дали се харесвам на момичетата така или иначе. Хайде, някои казват, че обичат свити момчета, такива които не са толкова отворени, ами даже срамежливи. Но в крайна сметка не съм чак такава крайност. Не съм толкова срамежлив, но ми липсва подход. Не съм от момчетата, които ще привличат внимание около себе си само със фешански дрехи и други придобивки, за сметка на това имам чувство за хумор и в комапнията ме смятат за "пич", веднъж обаче обсъждахме, че момичетата обръщат много по-голямо внимание на дрехите и парите отколкото на характера, за това е по-често срещано явление някой интелигентен позьoр фешънчо да ходи с "хубавите мацки". Дали не трябва да сменя изцяло стила си на обличане, ходя малко смъкнат, рошав...абе по-скоро небрежен, но ще е фактор ли ако променя външността си? Просто аз съм съвсем обикновен, съвсем нормален. Какво да променя в себе си, за да направя крачка напред?
Намират ли се все още съсвем обикновени земни и не толкова предизвикателни на външен вид момичета, които да имат характер и оценяват други неща освен външния вид и парите? Как да подходя към такова момиче в случай, че срещна подобно? И не на послено място - трудно ли е хем да остана такъв какъвто съм, хем все пак да се променя, ако ме разбрахте де...

Мерси, ако сте стигнали чак до тук, ще се радвам на съвети.