Заповядай:


ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДИМИТЪР ДИМОВ
Тончо Жечев

Когато в един от броевете на „Народна култура" прочетох новия спомен за Димов от мадридския му приятел Хуан Едуардо Суньига, аз се запитах: „Познаваме ли Димитър Димов?" Признавам - въпросът звучи провокационно. Много ли са четящите българи, които не са чели Димов? Колцина са българските писатели, които се радват на такава популярност като Димов? Дори събраните му съчинения, издадени неотдавна в голям тираж, се разграбиха и е невъзможно да се купят сега. Какво тогава? Въпросът не е в това. Три романа и един недовършен опит за роман, десетина разказа, три пиеси, няколко статии и речи — нима това остана от Димов? Нима „само" това е Димитър Димов? Моят въпрос е отправен към критиката, за която словото на Димов не може да бъде прочитна книта, а предизвикателство към мисълта. Защото делото на един писател влиза трайно и органично в една културна традиция само след като критиката на тази култура е разбрала неговия дух, неговия мащаб, неговите уроци, смисъла на неговото появяване, с други думи - когато мисълта догонва и постига значението на фактите в нашата култура и безшумно става техен жив партньор и необходим спътник. Умамуно, принадлежащ на една култура, към която Димов се чувствуваше причастен, казваше: „Сервантес се е родил да напише Дон Кихот, а аз да го изтълкувам." Тази не всякога така брутално афиширана програма съпътствува критиката, предопределя нейните .височини и падения, както и двусимислеността на мястото й.
Присъствието на Димитър Димов в литературния живот на последните две десетилетия сякаш е раздвоено. Интелектуалното участие е шумно, дръзко, съпроводено с литературен скандал, с необходимостта да променяме идеологически постулати и закостенели критерии, за да му отворим място сред нас и в нас, с преобръщане на представи и норми, с разчупването на една традиция, за да бъде продължена. Коварствата на славата са големи и най-голямото от тях е настаняването на легендата на мястото на човека. Неговото човешко присъствие беше друго, дори обратно на очакваното. Той сякаш беше и остана чужд на шумния литературен свят, изглеждаше повече пригоден за поезията на научното откритие. Мъчен в разговор, сух и студен, той сякаш винаги малко отсъствуваше, съсредоточен над нещо свое. По улиците правеше малко странно впечатление - за тези, които не го познаваха, можеше да мине за разсеян английски турист, който хвърля поглед малко над нещата и трудно скрива отегчението си. В това раздвоение има и надежда. Приживе той внасяше интелектуално безпокойство. Може да се надяваме, че и сянката му дълго ще присъствува, след като вече не е тук.
За мене беше изненада и облекчение да науча от спомена на Суньига, че за модел на отец Ередия с огнената и екзотична испанска душа навярно е послужил един северняк, някакъв литовски йезуит. Винаги съм подозирал нещо такова. Живо си представям беседите на тези двама северняци в гореща Испания. Защото у Дмитър Димов имаше типично северна склонност към черната магия на Испания, той не беше равнодушен към екзотиката, контрастите го пленяваха силно, духът му тежнееше към призрачното и фантазното. Минали през него, жизнените впечатления се групираха в някаква едра схема, приемаха романтично уголемени и застрашителни мащаби. Неговото отношение към юга, към страстите и жизнената човешка борба напомнят меланхолията на Гьоте по Италия, северните представи за фиести и кориди, за средновековни шествия и празненства с двоен смисъл, за транс на вярващи. Неговият реализъм съществено се отличаваше от психологическия реализъм. В своето бълнуване Иван Карамазов виждаше дори дявола дребен, с протрито палто, всекидневен. Димов надяваше сатанински плащове, украсяваше със сардонически усмивки, с тайнствени и внезапни появяванпя дори провинциалните парвенюта, станали магнати. Неговият свят е населен от човешки същества, които невероятно, по лъвски изкачват стълбата на обществената йерархия, главоломно падат от нея, изпълнени с греховност и възможност за нравствени прераждания, винаги отвъд баналното; с фатални жени, причиняващи ужас и болка, с необуздани страсти, носещи непреодолима катастрофа за себе си и наоколо. Зад външната си разсеяност Димов сякаш е бил втренчен в този изгарящ го на огън свят на своето въображение, преследвала го е натрапчивата мисъл за схватката на тези амбициозни хора, които животът рано или късно хваща за гушата. Той непрекъснато призовава тези герои пред нравствен съд, вика тяхната стихийна сила пред съда на морала, където трябва в края на краищата да платят своите житейски сметки.
Това, което наричам завещанието на Димов, е преходът от „Поручик Бенц" и „Осъдени души" към „Тютюн"; от безразличието към историята в истинската историческа стихия на романа; от абстрактните психологически и морални ребуси към патетичната морална критика на буржоазните устои на българското общество. Всъщност тук беше заложен и рискът да станеш или да не станеш Димитър Димов. Не случайно споменавам за риск, той съществуваше и в „буквален смисъл — още е жив споменът за бурята около „Тютюн". Но той има и по-общ смисъл. Като български романист от голям стил Димитър Димов е роден от социалистическата революция у нас, от коренния обрат в националния живот, настъпил преди четвърт столетие. Той се оказа по размерите на това време. Той изрази належащата необходимост от исторически равносметки с миналото, неговият роман беше интелектуално продължение на народния съд, на жаждата за възмездие и справедливост в историята. Сега дори са още пo-отчетливи прокурорските интонации в неговия глас на съдник и нравствен коментатор на станалото. Веднъж поел риска — Димитър Димов не можеше да не бъде предизвикателен и към формата на романа на фона на нашата не така укрепнала раманистична традиция. Той трябваше да внесе нови акценти и да открие други перспективи в прозата.
Ние все още не познаваме и не сме изучили достатъчно мащаба и дълбочината на неговия човешки опит, но след „Тютюн" богатствата на неговия интелектуален опит остават вън от всяко съмнение. Неговите три романа са ярка биография на мисълта му, на нейните начални тласъци, на нейното укрепване и зрелост. Достатъчно е да се припомнят само Елена, Фани и Ирина, за да схванем, че при него се менят не толкова сюжетите, не и творческият интерес, а зрее мисълта, която започва да се сближава и опира в националната история и традиция. В интереса на младия Димов към осъдените души, към тези умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени от амбиции и греховни желания герои, към тези фатални жени, превърнати от каприза си в жертви или убийци, можем да открием не само неговия парещ интерес към екзотиката, но и много от модерната мисъл, от есеистиката и романистиката на века. Но с „Тютюн" той направи от всичко това предистория на своята мисъл, без да се откаже от придобитото. Той продължи да разгадава тайната формула на тези катастрофични характери, но с една нова и жива искра, получена от съприкосновение между интимните творчески подбуди и живите факти на българската история през последните десетилетия. Той обичаше да рисува необичайни приключения, смъртоносни скокове на края на бездната, пропадане на фатално красивия или порочен свят, а ненадейно откри всичко това редом до себе си, видя го дори в прозаичния живот на българските търговци на тютюн... Защото революцията даде съдбоносен отблясък на цялата им история. Сега той можа да открие тук изключителното, необикновеното, катастрофално романтичното, да ги види в някакво митологично сияние, като залязващи богове. Те вече можеха да удовлетворят неговия поетичен интерес, неговото склонно към изключителното въображение, те станаха достоен обект за вродената му моралистична нагласа. С приповдигнат и пълен с надежди дух се вглеждаше Димов в живота и морала на комунистите, на новите герои на историята, търсеше загадката на тези вярващи без бог и намираше тук просветление, изход от трагизма на живота.
Като всяко голямо явление Димитър Димов напомни, че да се поддържа една национална традиция означава преди всичко тя да бъде продължавана и обновявана. И тук ние можем да открием другия негов завет. В подбудителния елемент, в дъното на неговото майсторство и художествен блясък винаги ще открием мислителя, ще открием нравствен патос. Това го сближава с традицията на Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Йордан Йовков. Но не само с нашата художествена, но и с критическата и философска традиция на новата ни история. Защото Димов внесе в националната проза елементите на анализираща есеистика, на дидактика от висока класа, на философска критика. Той е не по-малко философ на своите сюжети и герои, отколкото техен изобразител. Ето образец от неговата проза, образец, в който той беше автентичен, зрял, намерил свой синтез като повествовател: „Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега." Къде в това изречение започва живописецът и къде свършва критикът, в детайла или асоциацията е неговият зародиш? Или: „Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден..." Пряката, оголена оценка и намеса на автора, неговият коментар, неговото обобщаващо или анализиращо слово стават неделим елемент на прозаическото изкуство, узаконяват се като негова съставна част. Всичко това беше ново, защото не е в частност маниер, а, така да се каже, това е езикът на неговите романи.
Не поради всичко това ли при появата си Димов се стори на мнозина екзотичното цвете, израснало и култивирано не на наша почва! Но днес е явно, че той завеща и подкрепи с примера си един нов живот за националната проза, в който мисълта преодолява плашещото разстояние между своите блуждания и опита ни като хора и народ, която намира свой съвременен език за този опит. Преодоляването на това огромно разстояние беше равносилно на преодоляване смъртта на изкуството в интелектуалната сухота и умозрителност, на проправяне нови пътища за нашето повествователно изкуство. Завещанието на Димитър Димов трябва да се открива в биографията на неговия творчески опит и мисъл.
1966 г.