Май това е втората тема?

Изготвил: Ина Минчева
По – възрастното поколение на България помни каква е била политическата обстановка повреме на “строежа на комунизма”. Партията е една. Тя диктува на цялата нация какво и защо да прави. И ако има някой млад и способен българин, който иска да се развива в чужбина единственото решение е било да членува във”Великата, червена партия”.
Разбира се това не било достатъчно – трябва баща ти, дядо ти , пра-дядо ти и т. н. да са праведни и изпълнителни членове на същата, единствена партия.Дори само това ще ти помогне отидеш, може би само на екскурзия.
Но, разбира се, ако отиваш в името на партията ще имаш възможността да се развиваш ( не на пълно ) в чужбина.
Накратко ви разказах дядо ми – Николай Николов – е успял да напусне България. (Но не за дълго – носталгията е тази, която го е върнала в родината.) Той е завършил Софийски университет и получава диплом за хидроинжинер. Упражнява професията си в почти цяла България – проектира и ръководи строежи на на язовири в Габрово, София, Варна…
Но винаги е искал да разбере как работят “колегите” му извън предела на България. След цялостно проучване на рода и досието му, след безброй давания на обяснения къде ще ходи, защо го иска и т. н. той заминава за далечната Куба.
Дядо ми тръгва от Габрово, с личния си автомобил, до Варна. От морската ни столица той отплава с луксозния, за времето си, кораб.Още помня как ми разказваше, че голямо впечатление са му направили игрите с топка, като например волейбол и баскетбол – топката била завързана с разтегливо въже,за да може да достигне от единият край на игрището до другия. Топката била вързана, тъй като може да падне в морето.
Но пътуването му никак не се оказало така спокойно, както си мислел той. Първоначално екипажа на кораба объркал каютата, в която би трябвало да бъде настанен. Временно го настанили някаква, в която нямало нищо друго освен легло! Дори и ключалката на вратата била развалена и се наложило да остави багажа си без надзор. Поради тази причина открадват неговия ( така любим и скъп подарък от баща му ) ръчен часовник – с корабче и надпис ( “ На скъпият ми син” с обич татко )на капака. За щастие този часовник е намерен, въпреки че се наложило капитана да претърси абсолютно всички пътници в това крило, дори и собственият си екипаж.
Това пътуване го изненадва и много приятно, като го среща с неговата бъдеща съпруга – Славка Христова – която по това време била екскурзоводка на група, която, по ирония на съдбата, също пътувала към екзотичната страна.
След няколкото “морски” седмици пристигат на пристанище Санта Клара, Куба. От там се отправят за Хавана – столицата на далечната страна. Там отсядат в уютен хотел на крайбрежието.
В разгара на лятото на 1960 год., двамата влюбени умело съчетават работните си задължения с дългите разходки по хаванския плаж.
След завръщането си в родната България, Славка и Николай са вече съпруг и съпруга. Две години по-късно се ражда и майка ми, тук в България. Но с това раждане – само година по-късно – се ражда и едно па-дълго пътуване до така обаятелната и изпълнена с надежди и любов държава – Куба. Вече цялото семейство остава там за около десетина години.
Баба ми продължава да бъде екскурзоводка на посетители от целия свят. Но по ирония на съдбата, в един изпълнен с динамика ден, баба претърпява инцидент. В последствие, на което тя бива оперирана и не може да практикува любимата си професия. За това пък се ориентира към друга – също толкова приятна професия – става синоптик ( въпреки че й се налага да изкарва – според нея – мъчителни и много, много трудни
курсове).
Дядо ми си остава хидроинжинер. Продължава да проектира и ръководи строежи на изкуствени водни басейни.
А малката Илиана оставят на нежните грижи на Марина – детегледачката от кубински произход. След навършване на нужните години, обаче, тя тръгва на училище, отново в Куба. Времето й се запълва, освен с весели игри, но и с уроците и домашните работи от учебниците на първия клас.
След известно време семейството се завръща в България. Единствената причина, поради която се прибират е носталгията по родината.


Само, че не всички истории свързани с пътувания са така хубави и завършващи с положителен край, както е в приказките.Като пример може да ни послужи така наречения “възродителен процес” ( март, 1989год.). Тогава българските турци трябвало да сменят имената си и то насилствено.Това ги кара да се чувстват като чужденци в собствената си родина. Но върхът на абсурда е през лятото на 1989 година, когато е предизвикана “голямата екскурзия” на българските турци. Този процес се свързва с принудителното изселване, на много големи групи от това съсловие, извън пределите на България.
Това е и началото на следващата история. Мустафа и Неджие са семейство и са български турци. Те са родом от едно село край Разград. Притиснати от тягостната обстановка в България те са принудени да забягнат в Турция. Те отпътуват, с последните си средства, от Разград, преминават през Сливенград и пристигат до Софлу, Турция. Пътуват с железница. Пътуването им на никак леко – през цялото време са обекта на подигравки и унижения от страна на българи, които пътуват към родните си села, за да видят близки и приятели.
Майката Неджие е с малко дете на ръце и с голямата си дъщеря, кръстена на нея.
Когато пристигат в новия си дом, несгодите продължават. Родителите търсят работа, а през това време децата гладуват и живеят в “пълна мизерия”. Домът им се състоял само от една стая, в която били принудени да живеят и четиримата.
За щастие бащата Мустафа си намира работа като продавач в бакалия. Така той отново става “пълноправен” глава на семейството си.
Преместват се в по-голяма къща, където ( по думи на майката ) “нищо не липсва, тя е изискана и дори луксозна”. Неджие също си намира работа като шивачка.
Сега изглежда, че семейството се стабилизира, но всъщност те не могат да приемат новия си дом и живо. Липсва им България, родния край, приятелите и роднините. Чувстват се подтиснати; без истински приятели и непрестанни мисли къде са другите членове на рода: дали са добре, още ли са в България; и… най-страшното дали ги е сполетяло…
През 1994год. Бащата Мустафа умира вследствие на инфаркт. Това злочесто събитие разтърсва вече (донякъде) укрепнало семейство.
Тази трагедия завръща вече тричленното семейство в България. Но те нямат никакви сили да се завърнат в родният си край. Опасяват се, че там няма да открият онази малка, бяла къщурка, в която някога е ехтял веселия и безгрижен детски глъч. Ужасяват се при мисълта, че няма да видят приятелите и съседите си, няма да заварят и същия пейзаж – навярно там е издигат жилищни кооперации и заводи…
Ето защо семейството се заселва в Севлиево. Майката и двете й деца отиват при близка семейна приятелка – Румяна Генчева. В този град Неджие отново става шивачка, дъщеря й е в трети клас на местното училище, а малкият й син ходи на детска градина.
Сега когато майката и дъщерята ми разказват историята си и двете са преуспели – Майката вече е отговорник на производството в същата фирма, а дъщеря й е студентка във Варна, специалност “счетоводство и контрол”.
Въпреки трудностите и злочестите събития, споходили това семейство, те са намерили сили да продължат на пред и да завършат историята си с щастлив край.


Като цяло модерният номад пътува по много разнообразни причини. Една от тях е тъй наречения “пазар на наемен труд”. Това са хора, които се възползват от климатичните промени, за да заминат в чужбина. Там най-често се занимават със строителство и събиране на някой вид реколта.
Недко Шибилев заминава за Слънчева Гърция през 1996 год. Там той се занимава със строителство. Всъщност историята му не се различава с нещо особено – тя е почти идентична с тази на останалите хора, които заминават по чужди места поради същата причина.
Недко има приятел, който от години е в Гърция. Той му предлага да дойде при него. След безкрайни убеждения, Недко се съгласява. Тръгва с автобус от Габрово за София, където отново с автобус заминава за Гърция. Пътуването той сам определя като интересно, но не и вълнуващо.
Щом пристига в Гърция, отсяда при приятеля си. От своя страна, той вече му намерил работа в същата строителна бригада.
И така, Недко Шибилев работи цяло лято в южната ни съседка, а през зимата се прибира при семейството си в България.
На следващата година отново заминава, с разликата, че вече не се прибира.
След година заминава и съпругата му.
Последното завръщане на двамата бе тази година (2007год.), тъй като дъщеря им завърши своето средно образование.
През времето, в което са в Гърция, те виждат децата си само през ваканциите им, когато те ги посещават.
Интересното в тази история е свързано с малката им дъщеря – Лора. Тя описва всичките си преживявания и наблюдения като изключително интересни и вълнуващи. Спомня си деня, в който за пръв път отива при родителите си. Тогава е едва на 11 години.
Пътуването й й се струва много уморително и дълго. Когато стъпва на чужда земя, изпитва смесени чувства – силна носталгия; страх, че не познава нищо и никой; радост, че вижда родителите си.
През първата й седмица тя се запознава с историята на държавата отблизо – вижда Акропола, Партенона, разхожда се в Солун…
Намира си нови приятели от различни националности.
Запознава се с гръцките обичаи и ритуали, като например олимпийските игри (видяла къде са се провеждали, запознала е със същността им, разбрала причината, поради
която те състояли). Това Лора научава от многобройните музеи.
Когато се завръща в България тя няма търпение да дойде следващата ваканция, за да се види отново с родителите си.

Друга история свързана с Гърция е тази на Иванка и Цветан Димови.
През 1980год. те заминават за Италия на романтично пътешествие. Там прекарват прекарват незабравими десет дни в обикаляне на забележителностите на “вечния Рим”.
В една от разходките, двамата срещат друга двойка, която е от Гърция – това са Коста и Мария. Те посещават Италия поради същата причина.
Между Иванка, Цветан, Коста и Мария пламва истинско приятелство.
След завръщането си в България, семейство Димови продължава да поддържа непрекъсната връзка с новите си гръцки приятели.
През зимите Мария и Коста посещават България, през летата – Димови им гостуват.
След 1989година Иванка владее добре гръцкия език и през 1994г. заминава за Гърция. с цел по-дълго пребиваване. Първоначално живее при своите приятели в столицата Атина. На следващата година Иванка работи като касиер в един магазин и вече живее самостоятелно. Все пак тя е в същия град и дори на същата улица. Остава в Гърция до 1997год. Връща се в България само за едно лято. На следващата година отново се намира в южната ни съседка. Този път я придружава нейната дъщеря, която ще остане само за лятото, когато ще се завърне с майка си.
Иванка отново работи като касиерка.
Сега е 2007год. и Иванка отново поема по същия маршрут – от Габрово, България до Атина, Гърция.
Навярно тя няма да заема същия пост като касиерка, но това, което знае със сигурност, е че там ще я чакат приятелите й – Коста и Мария.

Ето как едно романтично пътешествие се превръща в така наречените “пътувания с цел материална облага”.



По икономически причини Сава Иванов напуска България през Май 1997год. Той заминава за Германия.
Първо хваща влак от Габрово (родният му град) за Пловдив, а от там с автобус – за Ниш, Сърбия. Сава остава там за около ден. След това той поема за Унгария. Следва престой в Бърно и Прага, Чехия.
Последната му спирка е в Лайпциг, Германия. Там отсяда в местен хотел.
Той описва тази страна като “изключително чиста и подредена”, а живеещите там – “много приветливи и добри хора”.
Сава обменя много полезен опит с тамошните си колеги в областта на машиностроенето.
След двумесечен престой в Германия, той отпътува за Австрия.
Остава там за година.
Напуска Австрия през октомври 1998год., за да се върне в България.
През 2000год. Сава Иванов отново напуска родината.
Този рът дистинацията е Великобритания. Причините отново са икономически.
Той отпътува с автобус от София за Испания и оттам до Бордо, Франция. Пътува цели 420 км, а от Бордо до Лондон остават 1260 км. Ето защо той остава във Франция няколко дни.
Градът Бордо, описва като “китно и осеяно с множество рибарски лодки, място. На пристанището идват и отплават многобройни фериботи”.
През юни Сава Иванов пристига в Лондон, където вече го очаква негов приятел. Той го води в своята квартира.
В началото на декември 2000год. Сава напуска столицата на Великобритания, за да се върне на родна земя.

Тази история на пръв поглед не представлява интерес, но тя показва друга причина, поради която модерния човек напуска своята родина.



Един от най-великите умове на българската литература – Димитър Димов – също е напускал родината. Причината е неговото желание да получи образование в чужбина. Той заминава за Испания.
Съчинението му “Осъдени души” е плод на личните му впечатления от Испания. Интересът му именно към тази страна се е зародил още в юношеските години на поета.
Като студент, Димов, започва да изучава испански език и по сведения на Борис Койчев и други негови съученици, за Испания говори с въодушевление и екзалтация.
През 1943год. като асистент във факултета по ветеринарна медицина, той успява да издейства едногодишна стипендия за специализация в Мадрид в Института по хистология “Роман и Кахал”.
(Роман и Кахал е голям испански учен-хистолог носител на Нобелова награда за 1906год., и след смъртта си, основаният от него институт получава името му.)
В своя спомен – “Димитър Димов – ученият и писателят”, в.”Вечерни новини”, бр. 6067, 2.ІV.1971год. – професор доктор Моско Москов, при когото Д. Димов е бил асистент, разказва, как той е имал намерение да въведе въведе в лабораторната работа импрегнационни методи за изследване на нервната тъкан, методи разработени от Роман и Кахал. Като е знаел, че Димов е напреднал в изучаването на испанския език, проф. Москов решава, че той именно трябва да замине за Испания.
“За това използвах всичките си връзки, за да уредя въпроса.” По нататък професорът разказва:”Оттам се получиха няколко писма, отчитащи възторжени, доколкото се описваше романтиката на испанското средновековие, отчасти тревожни със своите констатации тогавашното общо на Европа и в частност Испания. Получих и един брой на испански вестник, в който Димов беше написал статия за новата българска литература. За работата си в Института “Роман и Кахал” той пишеше подробно и с такава задълбоченост, сякаш в Мадрид не правеше друго, а само усвояваше инпргнационни методи. Той наистина ги усвои и се върна с чудесни преработки и с една научна публикация.”
Наистина, Димитър Димов завършва в института един научен труд върху анатомията на домашните животни.
Този труд се публикува в списание “Трудове на института “Роман и Кахал” за библиотечни изследвания”. Този труд получава висока оценка сред научните среди в института.
В Мадрид Димитър Димов прекарва около една година – от януари, 1943год. до пролетта на 1944год. Голяма част от времето си той посвещава на изучаване на инфраструктурата на Испания и на испанския начин на живот. Неговата изключителна наблюдателност е правила много силно впечатление дори на испанците. Той е говорил вече прилично испански, което му е помогнало да разговаря с хора от различни среди. В своя спомен “Срещи с Димитър Димов в Испания” (в. “Народна култура” бр. 28, 1972 год.), Тодор Нейков разказва: “Димов живееше в един пансион, защото стипендията му беше скромна, но това му позволи да установи интересни контакти с дребни чиновници, с хора, дошли от провинцията, с непризнати още, начинаещи писатели и аристократи. Ограничените му материални възможности му позволяваха да види
Испанеца откъм по-недостъпни за чужденеца страни, в страна, неуловима за мнозина, далеч от космополитизма и луксозните хотели и скъпите ресторанти, далеч от шумната надпревара между официалните и неофициалните представители на двата воюващи лагера. Той се доближи до пулсиращото, още кървящо сърце на испанския народ.”
За по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнало приятелството между Димитър Димов и Хуан Едуардо Суньига – беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Заедно с Тодор Нейков превел на испански език “Под игото” и “Жетварят”.
Суньига разказва за необичайното си приятелство с Димов:”Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би за това нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.”…”Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенстване и задълбочаване на неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания…”
“Често ходихме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се купят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи, съвременни романтисти като Пио Бароха, Перес Гасдол, Бласко Ибанвес и дори прелистваше по някое друго списание.”
За литературните интереси на Димов в Испания, разказва Тодор Нейков:”Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тиско де Молина, разбира се “Дон Кихот” на Сервантес, а от по-новите – Унамуно, Валие Инклан и други.”
По всичко личи, че интересът на Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят да изгради един вечен образ за испанския живот – пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения.
Димитър Димов подробно описва йезуитите и йезуитския орден. Това също почива на личните впечатления и изследвания. Ето какво си спомня Тодор Нейков :”През есента на 1943г. Димитър Димов замина за Толедо, за да прекара там два-три дни. Остана там цяла седмица и то като гост на …йезуитския орден.”
Из дневника на Д. Димов разбираме повече от този ден :
“Пътувах на отиване в едно купе с католически монах. Не разбрах отначало, че е от йезуитския орден и то от ръководството му. Разговаряхме си и той ме изненада със своята непринуденост и голяма общителност. Често прекъсваше разговора, излизаше в коридорчето, издаваше някакво неспокойство. Излязох и аз, за да изпуша една цигара. Тогава видях в съседното купе една много хубава жена с особена, не испанска външност. Погледите им се срещнаха за секунда и с мъка се откъснаха един от друг…
Продължихме разговора и той ме покани да го посетя в Толедо.
Заинтригува ме неговата мъжествена външност и съвсем светския му начин да разговаря.
Посетих го на втория ден, след като обходих старата имперска столица – катедралата, къщата на Ел Греко, развалините на Алкасар. Тогава чак разбрах, че той е пръв заместник за Испания на Генерала (така се титулира върховния вожд на ордена, който има седалище в Рим).
Разговорите продължиха. Интересите му бяха най-разнообразни, учудваше с познания из всички области и знаеше доста неща за България.
Може би създадох у него илюзията, че ме привлича католицизмът. Той ме покани да се преместя в тяхната обител и ме задържа там като почетен гост няколко дни. На заминаване отец Венкус (така се казваше моят домакин )ми подари прочутата биография на Игнасио Лойола от отец Риваденейра с посвещение.
Обещах да го посетя още веднъж”
Суньига също споменава за интересите на поета. Разказва за срещи между Димитър Димов и йезуити. “Спомням си, че в тези лаборатории (на института “Роман и Кахал”) работеше някакъв литовски йезуит, с когото Димитър Димов разговаряше много често. Този йезуит имаше широки идеи и му даде много сведения за същината на своя религиозен орден; вероятно въпросите, които задаваше Димитър Димов върху строгите правила на йезуитския орден, му се струваха твърде неочаквани.”
През май 1944год. Димитър Димов се завръща в България, но само няколко месеца по-късно е изпратен за Гърция.
Впечатленията, които ще събере от тази страна, ще му дадат основата за написването на романа “Тютюн”.
След 9 септември 1944год. Димитър Димов се завръща в България.
Ето как едно желание да получиш образование в чужбина може да прерасне в стремеж да научиш колкото се може повече за дадена страна. И това може да ти послужи в живота и кариерата ти по-нататък.