Човекът е нищожен щом осъзнава нищожеството си , но същеврем

[dorostol2003]

Здравейте хора едва ли някой ще може да помогне но ето темата :

''Човекът е нищожен щом осъзнава нищожеството си , но същевременно е велик, защоъо го осъзнава''........
Ако някой окаже помощ ще съм му задължен

7 точка от правилата
moderated by Coki

[lov3m3]

Дано това помогне:

Изправена пред силата на природата, непредсказуемият следващ ден и нещата, които ще ни донесе съдбата, нищожността на "човечето" е изложена на показ. Дали, човек ще потърси отчаянието или ще се бори? Дали ще осъзнае смирено безнадеждността и нищетата си.
Глупак ли е онзи що се бори срещу нищожеството си?

Малко са тези, които осъзнават, че могат да бъдат играчка в ръцете на времето - неспособни да контролират мечтите и живота си.
Велик ли е човек мислещ се за велик? Изглежда сложен въпрос, а отоворът е прост.
Този тип хора ще бъдат смачакани от бързината на живота. Самоуверени в себе си, неосъзнавайки своят истински, немощен облик, те ще скочат с голяма крачка, неподготвени за трудностите и изпитанията по пътя им.
Наличен пример може да бъде една обикновена личност - дете. Това дете расте уверено в себе си. Уверено в сигурността, оказана му от родителите.
Да кажем това дете има осигурена работа и бъдеще във фирмата на баща си, но нима едно бъдеще може да бъде сигурно? В един момент, по своеволие на съдбата, фирмата фалира и това дете - тази така уверена личност ( незастрахована от живота става жертва на проста случайност.
Уви, нищожеството ни не се измерва само пред съдбата, живота и природата.
Интригите, чувствата, хората около нас ни вплитат в тях. Малко ли са интригите, които създаваме, било случайно или не, дори самите ние? И нима не сме нищожни в грешките си?През краткия ни животец, правим неща, за които съжаляваме.
Понякога губим приятелите си, заслепени от алчност, завист. Просто ги игнорираме , може би дори предаваме. Следващата фаза е осъзнаване на грешката. Съжалявайки за стореното, молим за прошка и когато не я получим- смирено си повтаряме, че повече никога няма да направим същата грешка.
Отминаваме любовта, правейки се ,че не я виждаме, а после се оплакваме, че сме сами. Следва великата по- горе посочена фаза. И пак обещанието - " няма да повтарям грешката си! "
Самовлюбени, гледаме от високо света, а после се чудим защо нямаме приятели.
Толкова много грешки не се заличават само с едно изречение- едно обещание! Въпреки всичко ние повтаряме и повтаряме грешките си. Важен е моментът, в който осъзнали нищожеството си и факта, че не сме перфектни. Точно това , че сме направили грешка и го разбираме ни прави велики. Когато най- накрая съумеем да се поучаваме от постъпката си, изобщо да осъзнаем, че и ние правим грешки, това е величието ни.


Именно това ,че сме нищожни ни тласка напред през непрогледния мрак, дава ни една стъпка напред, защото никоя грешка не е непоправима ( освен тази, която ни довежда до смъртта) , а именно чрез грешка ние откриваме пътя напред.

[TheNewReligion]

Оооо ,не съм толкова умна за да ти помогна !

[sexa_na_kompleksa]

Ето още нещо:

“Човек е нищожен, щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава”
( Блез Паскал)

Какво всъщност е имал предвид Блез Паскал като е казал, че човек е нищожен и в същото време е велик? От каква гледна точка го е казал? Човек се сблъсква с много неща и пред някои е наистина жалък и нищожен, но точно в това се крие човешката уникалност, защото само човек вижда и съзнава що за нищожество е.
Изправен пред света, Майката природа, собствените си реални чувства: омраза, любов, вяра... човек е нищо, една кръгла нула. Бори се с тях и усилията му не са напразни, но единственото което постига е да осъзнае колко е нищожен, което пък го прави велик.
Светът е прекрасно, уникално красиво и великолепно място. Едва ли някой би могъл да проникне в същността му и напълно да осъзнае цялото му величие, понеже човекът е крайно нищожен. В света нищо не е излишно и нищо не липсва. Всяко живо и неживо същество, всяко чувство, всяка мисъл... всичко е част от тази великолепна, разноцветна палитра наречена Свят. За съжаление, най- разумното създание в този свят, човекът, не съзнава, не проумява от какво е заобиколен. Всички смятат, че са потънали в морето от ежедневни проблеми и рядко се случва да изплуват на повърхността за глътка красиви моменти, рядко някой си отваря очите за да види колко е необятно всичко, да почувства и оцени слънчевата топлина и истинските нежни чувства. И точно защото човек смята, че светът е море от провлеми е нещожество. Има моменти обаче, в които човек се замисля, отива на някое красиво място или просто в дадения момент изпитва красиво чувство. В тези, малко но съществуващи, мигове всички съзнаваме колко е нищожна представата ни за света, колко са нищожни мислите ни за него и колко нищожни сме ние в него самия. Това осъзнаване на нещата ни прави велики. Велики, защото въпреки всичко съзнаваме, дори и мъничко, колко е прекрасен и красив светът и най- вече съзнаваме, ние самите, колко сме нищожни в цялата тази красота.
Нищожеството на човека изпъква не само, когато се съпостави със света, но и със собствените си чувства. Всеки е подвластен на чувствата си, всеки го съзнава и това го прави велик, но и с цялото си величие човек не разбира кога и как чувствата го завладяват и малко или много диктуват начина му на живот и мислене.
Обладан от любовта човек става уязвим и слаб, вярва на всичко, дори и очите му да не виждат, ушите му да не чуват. Доверява се на сърцето си, то вижда и чува, каквото иска. В този момент то ликува и понякога подвежда и човек се чувства нищожен.
Обладан от омраза, завист, лицемерие човек изглежда възможно най- нищожно. И докато е подвластен на тези чувства не съзнава какво върши, какво казва, колко наранява и колко жалко и нищожно изглежда. Едва когато успее, ако успее, да се осъзнае разбира колко е бил нищожен в пълния блясък на цялото си нищожество.
Както при любовта и вярата, така и при омразата, човек рано или късно се осъзнава. Често осъзнаването причинява болка, най- вече при любовта, но тази болка не пречи човек отново да бъде велик и ще бъде още по- велик ако съумее да разбере, че не чрез омраза може да си върне за причинената му болка, а именно чрез безразличието си.
Човек е нищожен- да в това спор няма, но е и пъти по- велик от нищожеството си, именно защото съзнава колко е нищожен. За да си нищожен първо трябва да си жив, а щом си жив значи мислиш и съзнаваш своето нищожество, следователно няма човек, който да не е велик. Някои мислят повече и съзнават колко по- нищожни са, но и колко са по- велики...