няколко литературно интерпретативни съчинения (ЛИС)

[mistichee]

Някой може ли да ми намери следните теми:
Човешкото страдание в цикъла на Хр. Смирненски "Зимни вечери"
Човека и изкушението в "Приказка за стълбата" на Хр. Смирненски
Емилиян Станев: Една невъзможна любов, сред ужасите на войната.

Трябват ми до утре. Благодаря

[meri88]

neznam dali tova 6te ti svar6i rabota


Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсе*ила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.
Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погре*алната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.
Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
\"Нощ\" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.
Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.



СТРАДАНИЕ И СЪПРИЧАСТИЕ В „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(ЛИС)
Разработката е от олимпиадата по БЕЛ, 2002 г.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.



Страданието и градът в поезията на Христо Смирненски

Литературната критика на двайсетте години на двайсти век най-често определя появата на Смирненски като явление. Пролетарската литературна мисъл в лицето на Георги Бакалов метафорично го оценява като „слънчевото дете на българската поезия” и като „поет на огнените гриви”. Двете определения насочват към тази част от поезията на Смирненски, която изявява авангардиската представа за превръщането на хаоса в ред чрез революция.
Циклите „Зимни вечери” и „Децата на града” представят по различен начин творческото присъствие на поета. Темата за неотменната промяна, която ще бъде постигната чрез жертвата на избраните герои, е заменена от темата за страданието на човека в един свят, който го превръща в жертва.
В центъра на поетическия интерес е поставена драмата на човека, жертва на социалната несправедливост. Ключови понятия са понятията „грижа”, „глад”, „нищета”. Тези два цикъла разкриват присъствието на хуманиста Смирненски, дълбоко съпричастен към тежкия жребии на огнетените. Лирическият разказ за тяхната обреченост, за отнетата им свобода, за робската участ се превръща в присъда над един свят, който е изгубил своите нравствени основания за съществуване.
Едно от най-емблематичните произведения в българската поезия, разкриващо темата за човешкото страдание, е цикълът „Зимни вечери”. Поетическите му въплъщения се изявяват метонимично чрез болката в детските очи, отчуждението, безпомощността, безразличието на света към човешката болка. Внушението може да бъде разчетено още в самото заглавие – „Зимни вечери”. В сумрака на „вечерите” се открояват не самите хора, а техните силуети; не човешкото присъствие, а болката на човека.
Образът на града също е представен чрез метонимия. Описано е пространството на „смълчаните хижи”, на сградите „с жълти стъклени очи”, на „изопнатите жици”. Крайният квартал въплъщава представата за града, в който човек е изгубен и самотен. Показателно е поетическото виждане за този град – той е „пуст и мрачен”, оприличен на „черна гробница”. Това е пространството на „вечната бедност и грижа”.
Темата за страданието е намерила своите конкретизации в седемте фрагмента на цикъла. Самият поетически поглед максимално се приближава до обекта на поетическо изображение, за да открои по-ярко трагизма на човешкото съществуване.
Така например втори фрагмент освен чрез конкретното изображение на безпомощните деца, на безсловесното страдание на майката, гради представа за безкрайната повторяемост на страданието чрез наречието „пак”. Бащата не само „пак” е пиян, но и „пак” е „безхлебен”. Домът, който защитава от враждебността на външния свят, е изгубил своите характеристики – превърнал се е в място на страданието:

Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Страданието придава парадоксални измерения на самия свят. В града на „Зимни вечери” всичко е призрачно. Хората са „незнайни силуети”, изгубени „в мъглата жълтопепелява”, където „броди тежко, неспокойно плава / някакво задгробно същество”. Този призрачен свят може да се разглежда като лицетворение на безнадеждното съществуване на човека, за когото истински достойният живот е непостижим.
Различен по смисъл и настроение е само трети фрагмент, който представя образа на действения човек, който се себедоказва чрез труда.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чуков, сръчно издигнати –
Сръчно въртят се, гърмят.

За разлика от останалите фрагменти, той е пределно озвучен – напомня вълшебна приказка, която е точно толкова непостижима, колкото е истинско страданието.
Дори последният фрагмент в своите финални две строфи разколебава очакването за възможна промяна. Чистотата на снега след кратко тържество се превръща в безнадеждност.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Темата за страданието намира своето продължение и в цикъла „Децата на града”. Децата на града – това са цветарката, уличната жена, братчетата на Гаврош. Сред тях се откроява със своя трагизъм образът на стария музикант от едноименното стихотворение. Страданието е обвързано с устойчивата символистична тема за смъртта, която в тази творба на Смирненски се превръща в понятие свързано с реалността. Образността и пластическите решения на творбата я превръщат в цялостен образ на „диалога” между човека и смъртта. Човекът е жертвата, социалните условности са преопределили съдбата му. В моделирането на художественото пространство това внушение е постигнато чрез употребата на предлози. Те изявяват отношението на околния свят към героя и поставят знак за равенство между този свят и смъртта:

Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветни шумни тълпи
все са тъй зли и далечни.

Същите внушения се постигат от цял ред образи като „зимните вихри студени”, „печална луна”, които намират крайното си въплъщение в образа на Смъртта:

А зад гърба му пристъпя смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старчески тя
тегли полекичка лъка.

Градът, мъртвешката луна, тежкият живот сякаш обгръщат героя, за да откроят неговата безпомощност. Единствената „близост” между стария музикант и Смъртта откриваме в поантата – Смъртта е заела мястото на цигуларя, тя „тегли полекичка лъка”. Тегли го също така немощно, както и старикът, но нейното идване е неизбежно и властно.
Разгледан в контекста на цялото поетическо творчество на Смирненски, образът на града, освен със социалното страдание се свързва и с разбирането, че това страдание е най-истинският източник на бунта; че то пробужда енергията на „тълпите” и превръща жертвата в част от могъщото „ний”. Така е възможно следването на неизбежната историческа логика, при която „възбунените вълни” ще наложат нов, справедлив ред. Последните стихове от стихотворението „ний” утвърждава новия социален авторитет на човека, който от жертва се превръща в сила, способна да твори един нов свят.

И ние сме деца на майката зема.

В своята цялост поезията на Христо Смирненски изразява тревогата за съдбата на човека във враждебния свят на злото и заедно с това разкрива вярата в съпротивителните сили на личността, в способността и’ да устои на жестоките изпитания на времето и света.

[kukli4ka__]

Една невъзможна любов сред ужасите на войната


Повестта “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев е драматичен разказ за една обречена любов сред ужаса и страданието на военното време. Идейният замисъл на творбата е свързан със смисъла на човешкото щастие. Щастие, което е невъзможно да бъде изживяно по време на войната.

Интересен е фактът, че авторът обособява трима разказвачи. Млад “автор”, който всъщност е младият човек, завърнал се в родния си град. Вторият е старият учител, чиято вила е съседна на полковнишкото лозе, а третият е “всевиждащият автор”, който ни прави свидетели на интимните преживявания на героите и разкрива мотивите за постъпките им.

Заглавието на творбата има дълбок идеен смисъл, свързан със символиката на прасковата. Чрез нея авторът ни показва зрялото у човека и стремежа му към пълноценно щастие.

Повестта представлява ретроспекция на вече минали събития, за които писателят започва да разказва чрез природно описание. То играе ролята на въведение и подготвя читателя за следващите събития.

Атмосферата в Търново е под влияние на войната, а умореното небе и неизвестността са най-точно обвързани с нея. На фона на тази тежка война изпъква образът на Елисавета, изобразен чрез романтично-реалистичния стил. Героинята е била най-красивата и желана жена в Търново. Всеки, който я види, запаметява образа й в съзнанието си. Тя има магнетична красота. Неслучайно обаче авторът я определя като ужасяваща, защото е нереална в ужаса на войната. Тя е изненадваща за грозния свят наоколо и затова е обречена да не съществува дълго в него. Описанието на Елисавета е “поетично”, то въвежда вътрешен драматизъм чрез лирически мотиви.

Авторът разкрива образа на героинята като потомка на видно, но обедняло семейство. Затова тя се омъжва за човек с високо обществено положение. Елисавета се е съгласила на този брак, защото спазва принципите, в които е била възпитана. Тя обаче не е щастлива, защото в душата й се таи нуждата да има деца - едно от най-важните неща, осмислящи живота. В такъв момент я връхлита любовта към Иво - любов, която я кара да се чувства свободна и щастлива.

В началото Елисавета не гледа на Иво като на мъжът, който ще събуди у нея тези чувства. Неугледният му вид предизвиква съжалението й и нейните чувства не прекрачват границата на милосърдието. Преди да срещне пленника, героинята е наясно със своята съдба. Тя не се страхува да признае собствената си вина, че е пропиляла живота си. Затова тя не може да се влюби толкова лесно. Но Иво провокира любовта й, която идва по-късно и води до психологическата промяна у Елисавета, намираща се в основата но творбата.

Героинята вече намира щастие, открива красотата на дълбокото искрено чувство. Но тази любов води до всепоглъщащата й омраза към мъжа й. Тя го е мразила цял живот, защото вижда, че с него не може да намери щастие. Но когато то я спохожда, ненавистта се засилва. Елисавета смята, че той е виновен за пропиления й живот. Тази омраза е двойно по-силна, защото чрез нея героинята опитва да се пребори със собствената си вина.

Елисавета има право на избор два пъти. Първият път избира да се омъжи за полковника, а вторият път избира любовта. Но тази любов влиза в противоречие с обстоятелствата, които я правят невъзможна. Между героите съществуват непреодолими прегради. От едната им страна е нуждата от свобода и щастие, а от другата - отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт засилва драматизма на ситуацията. Към него се прибавят човешките предрасъдъци и омразата наоколо, превърнала се в лична ненавист. В такива обстоятелства любовта на героите е невъзможна.

Авторът характеризира по косвен начин поведението на Иво - чрез описанието на войната и епидемията. Прави впечатление, че той е наречен по име само два пъти. В цялото повествование е наричан “пленника”, тъй като истински човек в него вижда само Елисавета. Интересен е фактът, че преживяванията му не са представени с подробности. Акцентът е поставен върху духовната му извисеност, върху неговата емоционалност, чувственост и непосредственост. Той е “крадецът на праскови”, който за Елисавета се превръща в крадец на любовта. Най-широко обаче е застъпено описанието на любовното чувство у него, неговите прояви на нежност, всеотдайност и уважение към своята любима. Не се страхува да покаже чувствата си, следва поривите на сърцето си, като по този начин пренебрегва реалните опастности.

Една такава реална опастност в отношенията на двамата се явява ординарецът, който също не е останал безпристрастен към красотата на господарката си. Неговата любов е странна и тайна, защото не може да бъде споделена. Той става неволен свидетел на тяхната връзка. Елисавета усеща напрежението между тях и презрението му към Иво, станало причина за смъртта на пленника. На пръв поглед ординарецът застрелва Иво, изпълнявайки заповедта но полковника, но тя се явява просто улесняващ фактор за него и чрез нея той оневинява себе си за убийството.

Елисавета знае за заповедта на мъжа си, но остава с него докрай в колибата, в брачното ложе, въпреки че мечтае за момента, в който ще тръгне с Иво. Тя няма как да не се съобрази с обстоятелствата и това я кара да изпитва вина. Именно тя я тласка към самоубийство. Героинята счита себе си виновна за смъртта на Иво, защото има съмнения, че е можела да я предотврати. Мисълта, че не го е опазила, я кара да се чувства най-грешния човек на света. Разбира, че е сторила грях и избира достоен начин да си отиде от този свят. Моментът да направиш равносметка на живота си присъства в смъртта и на двамата. Те имат отговорности, но ги пренебрегват - опитват се да откраднат щастие в тези тежки времена. Нравствена кражба с драматични последици.

В жертва на тези обстоятелства се превръща полковникът. Той е пламенен родолюбец, вярващ в силата на българската армия, но е опустошен нравствено от войната. Тя го превръща в суров човек. Но той обича Елисавета по свой начин и ще страда за нейната смърт. Единствената му вина е, че забравя, че живее извън окопа и пренася войната в живота си.

Много от мотивите, оформящи сложния възел на драматичните противоречия, са изразени с описания. Присъстват темите за войната и омразата между хората, но и тяхната надежда за по-добро бъдеще. Има подробни описания на военните действия, чрез които се отразява съдбата на героите, както и образът на злото в изображението на епидемията. Има я цялата несправедливост на живота, но и силата, с която Елисавета и Иво надмогват тази несправедливост и дават израз на авторовата идея за извисяване на човешкото.

В повестта “ Крадецът на праскови ” Емилиян Станев ни прави свидетели на една дълбока и всепоглъщаща любов. Но и невъзможна, защото се поражда в едно тежко време, в което не може да съществува. Въпреки това авторът успява да ни представи една мечта за свят, в който силата на човешката любов може да преодолее предрасъдъците.


Автор Теодора Зарчева

[divi97]

Ако някой може да ми намери ЛИС на тема "Образът на града " от Хр. Смирненски в "Зимни вечери" ще съм му мн мн мн благодарна .