анализ на "Песента на човека" на Яворов

[bubalina]

Някой ако може да ми помогне с някакъв анализ на "Песента на човека" на Яворов ... благодаря предварително


Moderated by miloto
т.7 от Правилника

[kuklichka_bg]

ole tui go u4ih na izustttttttttt



Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъшния му живот.
Името на поета се свързва с откритата борба срещу омразата и студенината в човешкия хаос на чувства. Поемата "Песен за човека" е творба за една съгрешила душа, потънала в тунела на мрака, душа, която намира светлината с помощта на песента.
Творбата е изградена като диспут между двама опоненти,където има различна аргументация с примери и разсъждения.

Темата е за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата,че човекът може да промени не само себе си,но и самия живот

Основният спор в произведението е между вярата и неверието, че човек има силата да промени себе си и заобикалящия го свят. Песента в поемата е израз на преобразяването и пречистването на грешника. Човекът , който е станал борец за собственото си духовно издигане, който жадува изкупление за греховете си, постига хармонията в себе си с помощта на песента. Тя го преобразява и наново орисва живота му, грешникът намира сили да се осъзнае и да си прости, тъмната му душа се изпълва с лекота и светлина, а бесилото се превръща в пиедестал, от който вьзторжено се носи тя - песента, която полита, за да вдъхне надежда и вяра на потиснатите и онеправданите.
Главни образи в "Песен за човека" са дамата и лирическият говорител, зад който всъщност се крие позицията на автора. Между тях се води ожесточеният спор на тема "Човекът във новото време". Събеседницата е изградила своя ясна позиция - да мрази човека. Тя защитава твърдението си върху основата на реален случай от живота - братоубийството. Това е едно от най-големите грехове и е силен аргумент срещу човеколюбеца, но състоянието на дамата издава нейната несигурност.
Заслепена от омразата си, дамата е загубила способността си да се вглежда отвъд фактите, отвъд човека-в неговите сърце и душа. Това я е превърнало в същото това бездушно същество, което толкова ненавижда и отрича.
“Песен за човека” е едно от най-затрогващите произведения от Вапцаровото творчество. В нея е отразено “проглеждането” на сляпата душа, която се лута из нотите на живота. Човек побеждава инстинктите си и запява песен - чиста и искрена – песента на неговата съдба .

[bubalina]

ставаше въпрос за стихотворение на ЯВОРОВ не на вапцаров ..

[Leiderschaft]

I na men mi trqbva

[sherry]

http://homohomini.wordpress.com/2007/04/16/13/

[darinnn]

Здравейте

Понеже и на мен ми трябва анализ на "Песента на човека", искам да питам отново за този анализ защото линка е към анализ на "Песен на песента ми", а то е различно от "Песента на човека"

[suletka___]

добре де наистина ли е възможно из целия нет , всички анализи които имам и които има в библиотеката да няма анализа за " Песента на човека " на Яворов :@ :@ :@ моля ви ако някой има нешо нека го качи

[elitututu]

Песен за човека на Никола Вапцаров е изградена като диспут между двама опоненти,където има различна аргументация с примери и разсъждения. Темата в творбата е за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата,че човекът може да промени не само себе си,но и самия живот. Диалогът между лирическият говорител и дамата е борба на идеи,а темата е „Човекът в новото време”.Позициите на спорещите са отдавна изградени-ясни,непримирими,крайни.За� �ова и диалогът е остър.Дамата мрази човека.За нея убийството е повод да изгуби изцяло доверието си и да намрази човека.Самата тя е непримирима в яростта си,озлобена към злия и лошия.В примера на дамата човек,човека убива.

Най-страшният звяр-онзи у човека се е събудил.Такова жестоко престъпление се извършва в „новото време”,а няма наказание.Няма просветление,няма изстрадано осъзнаване на греха,няма искрено покаяние.Тогава позицията на дамата започва да звучи убедително. На лирическият герой не му е достатъчно само да изкаже своята позиция,той трябва да я обясни,за да бъде разбрана и приета.Затова не спори,а започва:
… по полека,
без злоба,
човешки…
„Без злоба” значи-без омраза,с любов към човека.Животът така се е обезценил,че човек може да убие баща си заради пари.Заслепен от немотията,човекът не знае че,парите само временно са изход.В този пример има и наказание за престъплението.То е най-страшното-смърт.Отношението на лирическият говорител към престъпника е ясно заявено-той е „злодей злосторен” и „този субект”.Дотук позициите на поета и дамата сякаш са еднакви-отрицание на злото.Но дамата мрази човека и не може да го оправдае,да му прости.Позицията на лирическият герой не се изчерпва с отрицание на злото.Затова разказът му не свършва с наказанието и възмездието.
Но във затвора попаднал на хора и станал човек.

Хората в затвора не само са извършили греха.Те са го изстрадали и са го осмислили,стигнали са до истинско покаяние.Възможно е влеянието на такива хора да промени човека.Но има още нещо-песента.Може би трябва да осмислим песента като символ на прозрението.Преодолелият страха от смъртта е най-свободният човек-премахната е и последната граница,която би могла да го държи в подчинение.Умрял е престъпникът, бездуховната личност и се е родил човекът: Брей,как се обърках и ето ти тебе бесило.
Неслучайно в поемата героят е без име.Неговата съдба обобщава човешката съдба изобщо.Неслучайно е и сравнението” и чакаш като скот в скотобойна”.Сигурно за това още е жив и животинският страх от смъртта”въртиш се в очите ти ножа”.Приключила е борбата на вътрешно раздвоения човек.Той вече е единен и целостен:
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег
Човекът може да увисне на бесилото,но песента-не. Защото нейната сила е необикновена,вълшебна. В разказа човекът е застрадал вината си и пречистил душата си в покаянието.

[aneela]

„Песента на човека”- Яворов


Творбата може бъде определена като трагичен химн на човешката тревога и неспокойствие. Лирическият аэ живее в беэвремие, в което тотално са раэколебани представите за устойчивост и социално-ценностна йерархия на битието. Един неспокоен, търсещ ум се идентифицира със световните бури, с битийния ураган. Лети над света „напред самотно устремен”. Този полет не спира. Той е вечно дирене и вечен сблъсък с мрака, с нощта, с неразгадаемостта на загадките „живот” и „смърт”.
Текстът е оформен в петстишни строфи, които иэвеждат идеята, че светът е ням и непроницаем. Единственото, което има смисъл, са усилията на човека да проникне отвъд видимостите, да прозре зад маската на битието. Макар и никога да не успее да я свали, засвужава си да опита.
Заглавието обобщава авторовото намерение да проникне в съкровените тайни на човешката душа. То съхранява и фолклорната двусмисленост: песен на (която пее) човека и песен за (за когото се пее) човека, т.е. то търси своя адресат. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, защото идеалността е вечност. В конкретния случай е откровение, изричане на съкровеното.
Посвещението „На д-ра К.Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания” е завръщане към началото на творческия път на самия поет, но и цялостно оценяване на огромното значение на д-р Кръстев в Яворовия път. То предполага диалог с духовното, познанието (д-р Кръстев е ерудит - литературен критик, изкуствовед, публицист, редактор на списание „Мисъл”). Това е вечното дирене на отговор на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”.
Началото улавя уникалната самотност на човека. Изгубен в „тъмнина нестресвана от сън за ден”, той усеща относителността на собствените си представи. Човекът е в пустошта на Космоса и сякаш е творческият дух в началото на света. Словото му се стреми да оживи огромното пространство, да го направи зримо. Стихът „Напред самотно устремен” изразява съмнение в съществуването на пристан в огромното пространство „негде”, „навга”. Самотата на шеметния летеж – „аз шеметно се нося” – чертае контурите на вечността, в чиято власт е човекът. За разлика от елитарните послания на Славейков, Яворовият човек търси своето място във всемира и това е най-дълбокият хуманен смисъл в мисията на живота. Той се стреми да локализира свое място в метафизичните пространства, където ще осъществи общуване със своятя душа. Животът и смъртта, които са му „крила... предвечни” поставят под въпрос „песента” му, т.е. тя става песен без думи, защото човекът е изведен извън себе си, в пространството на битието – хаотично, непознаваемо, плашещо. Лирическият субект не само „загубва” броя на „мигновенията бързотечни” (времето като фактор изтича в небитието), но и „пределите” на „размаха свой”. Човекът осъзнава своята безпомощност да осъществи комуникация на универсалния език и това поражда усещане зе безконечно страдание. В търсене на смисъла на съществуването Азът задава въпроси преди всичко на себе си, опитва се да определи посоката на своя път, на своя вечен полет:
Къде отивам аз, терзан от двойна жажда?


Мечта подир мечтата гине и се ражда ...
В тъма и сам – към светлина ли, към любов.


Мотивът за жаждата е познат от друг Яворов текст – „Нирвана”.
Надеждата да разбули загадката и стигне края на пътя не го напуска, въпреки „ужаса на гробно млъкналите бездни”. Не го напуска обаче и съмненито. Може би усилията му са „напразно вярвян сън за бъдаща зорница”. Може би слепота е надеждата за прозрение. Може би никога няма да чуе отговорите, а в съзнанието му отеква само ехото на въпросите. Може би не се носи над света заедно със световните бури, а се блъска в стените на „заключена тъмница”. Полетът на лирическия субект става отчайващо стремителен като желание да се постигне животът в неговата другост, да се открие още някой в пустотата на всемира. Тайнството на Космоса остава все така непознаваемо, макар да е „видяно” и „чуто” :


През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан, аз минавам ...


Бдящият ум на човека се разкъсва от желанието да прозре мрака и да улови звук в тишината, но стига до отчайващото познание, че крайност и безкрайност са едно. В пустинната обреченост човекът трябва постоянно да се себенамира и себепостига.
Смисълът на последната строфа се гради от образа на съня – другото битие на света. Оказва се, че само в него може да бъде превъзмогната тъмнината в нейната тоталност – „слепец пробуден, сляп отвека и навек ...”. Сънят е последното убежище на човка. Оттук и трагичният извод:


И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.


„Заключена тъмница” е постигнатата завършеност на света следствие от разсейването но песента-слово в безкрая на Космса. Важна роля за постигане смисъла на поетическия текст има и езиковият изказ. Стихът е динамичен, съответстващ на дискомфорта на лирическия Аз. Употребата на архаична лексика осъществява връзката между минало и настояще. Смислопораждащи са образите на урагана, океана, съня, хаосите и слепотата. Липсата на ориентири се внушава и чрез образа на тъмнината и неопределителните наречия „нявга” и „негде”.

[PrettyInScarlet]

Бива ли да сте такива мързели в библиотеките е пъъъъълно с анализи в нета няма НИЩО .Не го ли разбрахте . По-добре си сядайте на задницте за да не метете улиците после

[vanq2000]

Спешно ми трябва ЛИС на тема : песента на себепостигналия се човешки дух

[mtelchy]

Кукличка мерси че предостави анализ за творбата на вапцаров.Между другото не съм чувал за "песен за човека" на яворов. Аз знам че е на Вапцаров.

[iveetyy]

Кукличка мерси че предостави анализ за творбата на вапцаров.Между другото не съм чувал за "песен за човека" на яворов. Аз знам че е на Вапцаров.

"Пезен за човека" е на Вапцаров.
"Песента на човека" е на Яворов.