„Песента на човека”- Яворов


Творбата може бъде определена като трагичен химн на човешката тревога и неспокойствие. Лирическият аэ живее в беэвремие, в което тотално са раэколебани представите за устойчивост и социално-ценностна йерархия на битието. Един неспокоен, търсещ ум се идентифицира със световните бури, с битийния ураган. Лети над света „напред самотно устремен”. Този полет не спира. Той е вечно дирене и вечен сблъсък с мрака, с нощта, с неразгадаемостта на загадките „живот” и „смърт”.
Текстът е оформен в петстишни строфи, които иэвеждат идеята, че светът е ням и непроницаем. Единственото, което има смисъл, са усилията на човека да проникне отвъд видимостите, да прозре зад маската на битието. Макар и никога да не успее да я свали, засвужава си да опита.
Заглавието обобщава авторовото намерение да проникне в съкровените тайни на човешката душа. То съхранява и фолклорната двусмисленост: песен на (която пее) човека и песен за (за когото се пее) човека, т.е. то търси своя адресат. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, защото идеалността е вечност. В конкретния случай е откровение, изричане на съкровеното.
Посвещението „На д-ра К.Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания” е завръщане към началото на творческия път на самия поет, но и цялостно оценяване на огромното значение на д-р Кръстев в Яворовия път. То предполага диалог с духовното, познанието (д-р Кръстев е ерудит - литературен критик, изкуствовед, публицист, редактор на списание „Мисъл”). Това е вечното дирене на отговор на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”.
Началото улавя уникалната самотност на човека. Изгубен в „тъмнина нестресвана от сън за ден”, той усеща относителността на собствените си представи. Човекът е в пустошта на Космоса и сякаш е творческият дух в началото на света. Словото му се стреми да оживи огромното пространство, да го направи зримо. Стихът „Напред самотно устремен” изразява съмнение в съществуването на пристан в огромното пространство „негде”, „навга”. Самотата на шеметния летеж – „аз шеметно се нося” – чертае контурите на вечността, в чиято власт е човекът. За разлика от елитарните послания на Славейков, Яворовият човек търси своето място във всемира и това е най-дълбокият хуманен смисъл в мисията на живота. Той се стреми да локализира свое място в метафизичните пространства, където ще осъществи общуване със своятя душа. Животът и смъртта, които са му „крила... предвечни” поставят под въпрос „песента” му, т.е. тя става песен без думи, защото човекът е изведен извън себе си, в пространството на битието – хаотично, непознаваемо, плашещо. Лирическият субект не само „загубва” броя на „мигновенията бързотечни” (времето като фактор изтича в небитието), но и „пределите” на „размаха свой”. Човекът осъзнава своята безпомощност да осъществи комуникация на универсалния език и това поражда усещане зе безконечно страдание. В търсене на смисъла на съществуването Азът задава въпроси преди всичко на себе си, опитва се да определи посоката на своя път, на своя вечен полет:
Къде отивам аз, терзан от двойна жажда?


Мечта подир мечтата гине и се ражда ...
В тъма и сам – към светлина ли, към любов.


Мотивът за жаждата е познат от друг Яворов текст – „Нирвана”.
Надеждата да разбули загадката и стигне края на пътя не го напуска, въпреки „ужаса на гробно млъкналите бездни”. Не го напуска обаче и съмненито. Може би усилията му са „напразно вярвян сън за бъдаща зорница”. Може би слепота е надеждата за прозрение. Може би никога няма да чуе отговорите, а в съзнанието му отеква само ехото на въпросите. Може би не се носи над света заедно със световните бури, а се блъска в стените на „заключена тъмница”. Полетът на лирическия субект става отчайващо стремителен като желание да се постигне животът в неговата другост, да се открие още някой в пустотата на всемира. Тайнството на Космоса остава все така непознаваемо, макар да е „видяно” и „чуто” :


През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан, аз минавам ...


Бдящият ум на човека се разкъсва от желанието да прозре мрака и да улови звук в тишината, но стига до отчайващото познание, че крайност и безкрайност са едно. В пустинната обреченост човекът трябва постоянно да се себенамира и себепостига.
Смисълът на последната строфа се гради от образа на съня – другото битие на света. Оказва се, че само в него може да бъде превъзмогната тъмнината в нейната тоталност – „слепец пробуден, сляп отвека и навек ...”. Сънят е последното убежище на човка. Оттук и трагичният извод:


И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.


„Заключена тъмница” е постигнатата завършеност на света следствие от разсейването но песента-слово в безкрая на Космса. Важна роля за постигане смисъла на поетическия текст има и езиковият изказ. Стихът е динамичен, съответстващ на дискомфорта на лирическия Аз. Употребата на архаична лексика осъществява връзката между минало и настояще. Смислопораждащи са образите на урагана, океана, съня, хаосите и слепотата. Липсата на ориентири се внушава и чрез образа на тъмнината и неопределителните наречия „нявга” и „негде”.