Лека нощ, скъпа...

Лека нощ, скъпа...
Прошепна той горкия, обрулен
От тъмна разлъка.
И излезе навън, забулен.

И тялото голо остана в леглото
Чаршаф увит по змийски
Блестеше ярко, сякаш на Тъма зеблото
И протъркваше плът бледа.

„Лека нощ”, каза безлик, „скъпа...”
И сянката се впусна, въплътена.
Гарван ли бе той, птица-мъка
Ил’ славей, ранобудна и засмена?

Мислеше си клетия, че ще се върне
Обратно в спиралата на реалността.
Глупак, във фантом ще се превърне
Окови ще влачи безлик в самота.

Останаха само тези мили думи
От сянката в съзнание блуждаещо.
И как споменът за туй трещи и гърми
В девичия свят, де всичко е сияещо...

А фантомът черен облече своите вериги
Надяна, принуден, маската-мъртвило.
Времето обеща, и наистина, вси сълзи ги
Пое в себе си, в гроб хладен тях зарило.

И във вечерта поредна, когато тръпне
Девичата душа за оназ последна дума
Може би нощта за миг поне ще се отдръпне
За да дари отдиха сетен нему на ума...